Някъде отдалеч долетя гласът на Берингтън, извисяващ се над шума, вдигнат от репортерите.
— Дами и господа, моля за вашето внимание! — Започна сърдито и продължи раздразнено: — Бихме искали да продължим пресконференцията!
Но нямаше никакъв смисъл. Глутницата репортери бе надушила истинска сензация и речите вече не я интересуваха.
С ъгълчето на очите си Джийни видя как сенатор Пруст се измъква незабелязано от залата.
Някакъв млад мъж тикна микрофон пред лицето й:
— Как разбрахте за тези експерименти?
— Казвам се доктор Джийн Ферами и съм научен работник в университета „Джоунс Фолс“, във факултета по психология — започна да говори възбудено Джийни. — В курса на работата си попаднах на група хора, които приличаха на еднолични близнаци, но нямаха никакви родствени връзки. Започнах разследване. Берингтън Джоунс се опита да ме уволни, за да ми попречи да разкрия истината. Въпреки това аз открих, че клонингите са резултат от военен експеримент, възложен на „Дженетико“.
Тя огледа залата.
Къде беше Стив?
Стив ритна още веднъж и тръбата се откачи от сифона на мивката под дъжд от мазилка и парченца мрамор. Той я натисна силно и прокара халката на белезниците през образувалия се процеп. Освободен, Стив се изправи на крака. После пъхна лявата си ръка в джоба, за да скрие висящите от китката белезници, и излезе от тоалетната.
ВИП стаята бе празна.
Не бе съвсем сигурен какво е станало и излезе предпазливо в коридора.
До ВИП стаята имаше врата, на чиято табелка пишеше Зала „Риджънси“. Малко по-нататък, застанал пред един от асансьорите, Стив видя един от своите двойници.
Кой беше той? Момчето търкаше китките си, сякаш го боляха, по бузите си имаше две червени ивици, сякаш през там е минавала стегната кърпа. Това бе Харви, който бе прекарал цяла нощ вързан.
В този момент онзи вдигна глава и улови погледа на Стив.
Известно време двамата се взираха един в друг, без да помръднат. Все едно че се гледаха в огледало. Стив се опита да надникне вътре в Харви, да разбере къде се намира онова нещо, което го прави лош. Но не можа. Всичко, което виждаше, бе млад мъж, изглеждащ точно като него, който бе поел по същия път, но с различни завои.
Той откъсна поглед от Харви и влезе в зала „Риджънси“.
Вътре беше лудница. Джийни и Лайза се намираха в центъра на кръг от телевизионни оператори, насочили камерите си към тях. До тях той преброи един, двама, трима клонинги. Проби си път до нея.
— Джийни! — извика развълнувано.
Тя вдигна безизразно лице към него.
— Стив съм! — помогна й той.
Миш Делауеър веднага изникна до Джийни.
Стив се обърна към детективката:
— Ако търсите Харви, той е отвън и чака асансьора.
Миш обаче не помръдна и попита Джийни:
— Можеш ли да познаеш кой с този?
— Разбира се. — Джийни го погледна в очите: — Аз също играя малко тенис.
Стив се усмихна:
— Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория.
— Слава богу! — въздъхна тя и го прегърна.
Той наведе лице към нейното и двамата се целунаха.
Камерите се въртяха около тях, проблясваха светкавици. На другия ден това беше снимката на първа страница във всички сутрешни вестници из цялата страна.
Следващият юни
63.
„Форест Лонс“ бе нещо като реномиран стар хотел. Стените на стаите бяха покрити с тапети на цветя, порцелановите съдове бяха сложени в шкафове със стъклени витрини, краката на масите бяха масивни. Миришеше на свежо, а не на дезинфектанти и персоналът наричаше майка й госпожо Ферами, а не Мария или скъпа. Тук към нейното апартаментче имаше малка стая, където майката можеше да покани гостите да пият чай.
— Това е моят съпруг, мамо — каза Джийни и Стив пусна една от най-чаровните си усмивки, стискайки ръката й.
— Какво хубаво момче! — каза мама. — Какво работиш, Стив?
— Уча право.
— Право! Това е добра кариера.