Той спря колата встрани от пътя. Дишаше тежко, сърцето му блъскаше в гърдите. Това беше най-доброто видение, което бе преживявал. Но все пак нещо в него — нещо съвсем малко — липсваше. Какво ги бе изплашило? Той прерови богатото си въображение за отговора и изстена от удоволствие, когато го намери — пожар. Съблекалнята бе обхваната от пламъци и те се мъчеха да се скрият от тях. Лутайки се като овце, се давеха и кашляха в пушека, полуголи и полудели от страх.
— Божичко! — прошепна той, втренчен право пред себе си, виждайки сцената във въображението си като на филм, прожектиран на предното стъкло на датсуна.
След малко се поуспокои. Желанието му все още бе силно, но въображението вече не му бе достатъчно — все едно да мислиш за леденостудена бира, когато умираш от жажда. С края на тениската той избърса потта по лицето си. Знаеше, че трябва да забрави фантазиите си и да си продължи по пътя, но бе твърде прекрасно, за да го стори. Щеше да е много опасно, ако го хванеха. Щеше да се озове в затвора за доста години. Но опасността никога в живота му не го бе спирала.
— Искам го — промърмори той, направи обратен завой и влезе през портала на градчето.
Бе идвал тук и преди. Университетският комплекс се простираше върху сто акра ливади, градини и гори. Повечето сгради бяха построени от тухли, но имаше и няколко модернистични от стъкло и бетон, като всички бяха свързани помежду си с гъста мрежа тесни алеи, обрамчени от паркинг апарати.
Отборът по хокей не се виждаше, но той лесно намери спортния комплекс — ниска сграда, покрай която се точеше писта за бягане, със статуя на дискохвъргач пред входа. Спря пред един паркинг апарат, но не пусна монета в него — никога не пускаше пари в паркинг апарати. Мускулестата капитанка на отбора стоеше на стълбите и разговаряше с някакъв тип в размъкнат анцуг. Той изтича по стълбите, усмихна й се, докато минаваше покрай нея, и бутна входната врата.
Фоайето бе пълно с влизащи и излизащи млади мъже и жени по шорти и с ленти на главите, с ракети в ръце, преметнали чанти през рамо. Без съмнение повечето отбори от този университет тренираха в неделя. Зад бюрото в средата на фоайето седеше човек от охраната и проверяваше студентските карти, но в този момент влезе голяма група спортисти и мина покрай охраната. Някои размахаха картите си, без да спират, а други не си дадоха и този труд, явно забравили. Пазачът само ги погледна и продължи да чете „Мъртва зона“.
Новодошлият се обърна и се загледа във витрините, пълни със сребърни и кристални купи — трофеи, спечелени от атлетите на „Джоунс Фолс“. Миг по-късно във фоайето влезе отбор по футбол — десет млади мъже и кльощава жена с високи обувки. Той побърза да се смеси с тях. Прекоси фоайето като член от групата им и ги последва по широка стълба, слизаща надолу към сутерена. Коментирайки оживено изминалата тренировка, футболистите не му обърнаха внимание.
Походката му бе небрежна, но от очите му не убягваше нищо. Краят на стълбата свършваше в малко фоайе с машина за кока-кола и пластмасова раковина на обществен телефон. Мъжката съблекалня бе от другата страна на фоайето. Жената от футболния отбор пое по дълъг коридор, водещ вероятно към дамската съблекалня.
Непознатият се приближи към телефона, вдигна слушалката и се престори, че търси монета по джобовете си. Мъжете един по един влязоха в съблекалнята. Той видя девойката да отваря една врата и да изчезва зад нея. Това сигурно бе дамската съблекалня. Ония момичета са там, помисли си той възбудено, събличат се, плискат се под душовете и се бършат с хавлиите. Само при мисълта, че се намира толкова близо до тях, го заляха горещи вълни. Избърса чело с опакото на ръката си. Това, което му оставаше да направи, за да превърне видението в действителност, бе да ги изкара оттам, полудели от страх.
Наложи си да се успокои. С бързане нищо нямаше да постигне. Трябваха му няколко минути, за да измисли план.