— Полицай в беда. Тръгваме.
Лени се поколеба, но Стив видя проблесналото в очите му облекчение. Той май също се измъкваше от неудобна ситуация. Но когато проговори, в гласа му имаше само злоба.
— Запомни ме хубавичко — закани се той. — Щото аз ще те запомня.
С тези думи скочи в колата и тресна вратата, когато вече потегляха със свистящи гуми.
Хлапетата заръкопляскаха и заподсвиркваха.
— Доста се озорих — изпъшка Стив.
Освен това видя, че е глупаво, нали? Знаеш какво можеше да стане. Знаеш какъв си — продължаваше да се кори той наум.
В този момент се появи братовчед му Рики.
— Какво става тук? — попита, загледан след отдалечаващата се полицейска кола.
Дороти се приближи и сложи ръце на раменете на Стив.
— Моят герой — каза той кокетно. — Джон Уейн.
Стив се смути.
— Е-е, какво толкова направих?
— Винаги когато пожелаеш, можеш да дойдеш при мен, Джон Уейн. Пълна програма. И то безплатно.
— Благодаря.
— Бих те целунала, но виждам, че си срамежлив, затова ще ти кажа просто довиждане.
Травеститът щракна с пръсти и червеният му лак проблесна на уличното осветление. После с грациозна походка се отдалечи.
— Довиждане, Дороти.
Рики и Стив тръгнаха в обратната посока и Рики забеляза:
— Виждам, че вече имаш приятели от квартала.
Стив се засмя облекчено:
— Малко остана да загазя здравата. Някакво тъпо ченге започна да бие оня тип с минижупа и аз проявих глупостта да му кажа да спре.
Рики се стресна не на шега:
— Голям късмет си извадил.
— Знам.
Пристигнаха пред къщата на Рики и влязоха. Миришеше на развалено сирене или на пресечено мляко. По боядисаните в зелено стени имаше драсканици. Коридорът бе наблъскан с велосипеди и двамата се промъкнаха покрай тях.
— Просто побеснях от яд — продължи Стив. — Защо трябваше да удря Дороти в корема? Той обича да носи минижуп и да си слага червило… Кого засяга това?
— Прав си.
— И защо на Лени трябва да му се размине? Защото носи полицейска униформа ли? Та именно полицаите са длъжни да имат по-високи стандарти — заради привилегированото им положение.
— Има да чакаш.
— Точно затова искам да стана адвокат. За да спирам забъркването на такива лайна. Имаш ли някой герой, някой, на когото ти се иска да приличаш?
— Казанова може би…
— Ралф Нейдър. Той е адвокат. Това е моят образец. Опълчи се срещу най-силните корпорации на Америка и спечели!
Рики се засмя, прегърна Стив през раменете и така влязоха в стаята му.
— Братовчед ми идеалистът.
— О-о, я стига?
— Искаш ли малко кафе?
— Да.
Малката стая на Рики бе обзаведена с изхвърлени мебели — легло, очукано бюро, изтърбушен диван и огромен телевизор. На стената бе закачен плакат на гола жена с описание на всички кости на човешкото тяло. Имаше и климатик, но май бе счупен и не работеше.
Стив седна на дивана.
— Как беше мацката?
— Не беше толкова страхотна, колкото се рекламираше. — Рики наля вода в чайника. — Мелиса е сладур, но нямаше да си бъда вкъщи толкова рано, ако бе така луда по мен, колкото искаше да ме накара да повярвам. А ти какво правиш напоследък?
— Днес се поразходих из университетското градче на „Джоунс Фолс“. Голяма класа! Освен това видях и едно момиче. — Той се оживи при спомена. — Играеше тенис. Беше убиец — висока, стегната, в страхотна форма. Изстрелваше сервиса като с базука, ей богу!
— Никога не бях чувал човек да си пада по някое момиче само заради това, че играе добре тенис — усмихна се Рики. — Хубава ли е?
— Има наистина силно и волево лице. — Сега Стив я виждаше много ясно. — Тъмнокафяви очи, черни вежди, цели водопади тъмна коса… и съвсем мъничка сребърна халка на лявата ноздра.
— Без майтап? Доста необичайно, а?
— Ти ли го казваш!
— Как й е името?
— Не знам — усмихна се Стив съжалително. — Отряза ми квитанциите даже, без да се спира. Повече сигурно няма да я видя.
Рики наля кафето.
— Може да е за добро. Ти си имаш стабилна връзка, нали?
— Нещо такова. — Стив се чувстваше малко виновен, че тенисистката го е омаяла толкова. — Казва се Селин — продължи той. — Учим заедно.