Стив ходеше на училище във Вашингтон.
— Лягате ли си?
— Не.
— Защо?
— Не се чувствам обвързан дотолкова, че да си легна с нея.
Рики вдигна учудено поглед.
— Тоя език аз не го разбирам. Трябва ли да се чувстваш обвързан към едно момиче, за да го чукаш?
— Е, ами поне аз така го чувствам. — Стив се смути.
— Винаги ли така го чувстваш?
— Не, като бях в гимназията, правех с момичетата онова, което те ми позволяваха. Това бе нещо като състезание. Натисках се на всяко хубаво момиче, изглеждащо готово да си свали гащичките… Но това беше тогава, сега вече не съм хлапак… Поне така си мисля.
— На колко години си, на двайсет и две?
— Точно на толкова.
— Аз съм на двайсет и пет, но не се чувствам порасъл колкото теб.
Стив усети намека.
— Хей, та аз не те критикувам!
Но Рики не изглеждаше обиден.
— Е, и какво направи, след като тя ти отряза квитанциите? — полюбопитства той.
— Отидох в един бар в Чарлз Вилидж, изпих две бири и изядох един хамбургер.
— Добре че ми напомни — гладен съм. Искаш ли да хапнеш нещо?
Като свършиха с яденето, двамата измиха чиниите си и си легнаха. Стив — на дивана по гащета, бе твърде топло за завивка. Рики се просна на леглото и преди да заспят, попита:
— Какво ще правиш в „Джоунс Фолс“?
— Помолиха ме да бъда обект на някакво научно изследване. Ще попълвам психологически тестове и други подобни.
— Защо пък точно теб са избрали?
— Не знам. Казаха ми, че съм някакъв специален случай и че щели всичко да ми обяснят, когато отида при тях.
— Какво те накара да се съгласиш? На мен ми изглежда като загуба на време.
Стив си имаше основателна причина, но нямаше да я разкрие на Рики.
— Любопитството сигурно. — Отговорът му все пак бе част от истината. — Искам да кажа, че се интересувам от себе си. Например що за личност съм в действителност и какво искам от живота.
— Аз искам да съм нашумял хирург, да правя един милион кинта годишно от присаждане на гърди. Сигурно не искам много, а?
— Не се ли питаш за какво си на този свят?
Рики се засмя.
— Не, Стив, не се питам. Но ти се питаш. Винаги си бил мислител. Дори и когато бяхме деца, ти се питаше какво е Бог и какво ли не още.
Това беше вярно. Стив бе станал религиозен, когато бе на около тринадесет години. Бе ходил в няколко различни църкви, в една синагога и в една джамия и бе разпитвал смаяните свещеници за вероизповеданието им. Това бе изненадало родителите му, които бяха необвързани с религии.
— Винаги си бил малко различен — продължи Рики. — Никога не съм виждал някой, който, без да полага кой знае какво усилие, вади толкова високи бележки на контролно.
И това бе вярно. Стив научаваше уроците си бързо и без усилие ставаше първенец на класа, с изключение на случаите, когато другите деца му се подиграваха и се налагаше да греши нарочно, за да изглежда по-малко подозрителен.
Но имаше и още една причина да се интересува от психиката си. Рики не я знаеше, никой от училището по право не я знаеше. Само родителите му бяха посветени в тайната.
Стив едва не беше убил човек.
Тогава бе на петнайсет години — висок, но слаб. Бе капитан на отбора по баскетбол. През онази година „Хилсфилд Хай“ успя да се класира на полуфиналите за градското първенство. Играха с отбор от безскрупулни улични побойници от някакво квартално училище във Вашингтон. Един от играчите му, Тип Хендрикс, през целия мач преследваше Стив и непрекъснато го фаулираше. Тип беше добър, но използваше цялото си умение, за да мами. И всеки път, като го направеше, се ухилваше до ушите, като че ли казваше: „Пак те оправих, некадърник.“ Това подлудяваше Стив, но се налагаше да потиска чувствата си. Така или иначе игра лошо, отборът му загуби и изпусна шанса си за купата.
За лош късмет, на паркинга, където се събираха автобусите, за да откарат момчетата в училищата им, Стив се сблъска с Тип. Един от шофьорите монтираше гума и инструментите му бяха пръснати на земята.
Стив не обърна внимание на Тип, но противниковият играч перна цигарата си и фасът падна на якето му.
Якето означаваше много за него. През неделите бе работил в Макдоналдс, бе пестил и си го бе купил едва предния ден. Бе хубаво яке — дълго, от светла кожа, обаче сега точно в средата на гърдите му се мъдреше дупка с обгорели краища и нямаше начин да се закърпи. Бе съсипано. Затова Стив го удари.