Тип се отбраняваше упорито, ритайки и замахвайки с юмруци, но от гняв Стив не чувстваше ударите. Лицето на Тип бе цялото в кръв, когато погледът му падна на пръснатите по земята инструменти, наведе се и грабна една щанга. Два пъти удари Стив през лицето с нея. Много го заболя и гневът му се превърна в заслепяваща ярост. Той издърпа щангата от Тип… След това не помнеше нищо до момента, когато се съвзе, наведен над тялото на Тип с кървава щанга в ръце, и чу някой да казва: „Боже всемогъщи, май е мъртъв.“
Тип не бе мъртъв. Умря две години след случката, убит от един вносител на марихуана от Ямайка, на когото дължеше осемдесет и пет долара. Стив обаче бе искал да го убие, бе се опитал да го убие. Освен това нямаше и никакво реално извинение — той бе нанесъл първия удар, въпреки че Тип бе този, който посегна пръв с щангата. Но Стив я бе използвал много грубо.
Осъдиха го на шест месеца затвор, но условно. След съдебния процес той смени училището и си взе всички изпити, както обикновено. Тъй като по време на побоя е бил непълнолетен, криминалното му досие нямаше да бъде отваряно, затова присъдата не му попречи да се запише в училището по право. Майка му и баща му мислеха за това като за някакъв отминал кошмар. Но съмненията не напуснаха Стив. Знаеше, че само късметът и издръжливостта на Тип го спасиха от присъда за убийство. Момчето бе човешко същество, а Стив едва не го затри заради някакво си яке. Докато лежеше в тъмното, заслушан в равномерното дишане на Рики, той бе вперил в тавана невиждащ поглед и не можеше да се отърве от въпроса Какъв съм?
Понеделник
5.
— Срещала ли си някога мъж, за когото да ти се е искало да се омъжиш? — попита Лайза.
Двете седяха на масата в апартамента й и пиеха нескафе. Всичко наоколо бе хубаво, както и самата Лайза — тапети на цветя, орнаменти от порцелан и плюшено мече с папийонка на точици.
Днес Лайза щеше да си вземе отпуск, но Джийни бе облечена за работа — тъмносиня пола и бяла памучна блуза. Беше много важен ден и тя гореше от нетърпение. Първият й обект за изследване днес трябваше да пристигне в лабораторията и тестовете щяха да започнат. Дали те щяха да потвърдят теорията й, или да я отхвърлят? В края на днешния следобед или щеше да се чувства удовлетворена, или щеше да прави болезнена преоценка на идеите си.
Все пак й се искаше да тръгне в последния момент. Лайза още бе много напрегната. Джийни си казваше, че най-доброто нещо, което може да направи за нея, е да й говори за мъже и за секс, както го правеха всеки ден. Това вероятно щеше да я вкара пак в релсите. Искаше й се да остане тук цяла сутрин и да си бъбрят двете с Лайза, но не можеше. Наистина съжаляваше, че приятелката й днес нямаше да бъде в лабораторията и да й помага в тестовете, но за това въобще не можеше да става въпрос.
— Имаше един тип, за когото исках да се омъжа — отговори Джийни на въпроса. — Името му беше Уил Темпъл. Беше антрополог. И все още е.
Джийни го виждаше пред себе си — висок мъж с руса брада, дънки и рибарски пуловер, който носи десетскоростния си велосипед по коридорите на университета.
— Споменавала си го и преди — рече Лайза. — Как изглеждаше?
— Беше страхотен — въздъхна носталгично Джийни. — Караше ме да се смея, грижеше се за мен, докато бях болна, гладеше си сам ризите и издържаше на оная работа като бик.
Лайза не се усмихна на сравнението.
— И какво се обърка?
Джийни се направи на безгрижна, но я заболя при спомена.
— Напусна ме заради Джорджина Тинкертън Рос. — И като обяснение додаде: — Една от питсбъргските Тинкертън Рос.
— Как изглеждаше?
Последното нещо, което Джийни искаше, беше да си спомня за Джорджина. Обаче това отклоняваше Лайза от мислите й за преживения кошмар, затова надмогна нежеланието си.
— Съвършена — каза тя. Но сарказмът, който долови в собствения си глас, никак не й хареса. — Сламеноруса, стругована фигура, безукорен вкус към кашмирени пуловери и обувки от крокодилска кожа. Грам мозък нямаше, но затова пък фондовете й бяха неизчерпаеми.
— Кога стана това?
— Уил и аз живяхме заедно цяла година, докато се занимавах с доктората си. — Това бе най-щастливото време в живота й. — Той се изнесе, когато пишех статията си за това дали престъпността се наследява генетично. — Страхотно точно подбираш времето, Уил. Щеше ми се да можех да те мразя повече — помисли си Джийни. — После Берингтън ми предложи работа тук, в „Джоунс Фолс“, и аз откачих от радост при тази възможност.