— Напротив, мъжете са откачалки.
— Не можеше да се каже, че Уил е шемет. Красив тип беше. Просто се влюби в друга и това е всичко. Изборът му според мен не бе много удачен. Но ние не бяхме женени. Той не наруши никакво обещание. Дори не ми е изневерявал, с изключение на може би един-два пъти, преди да ми признае. — Джийни се хвана, че повтаря думите, с които Уил някога се оправда пред нея. — Не знам, може в крайна сметка и откачалка да е бил.
— Може би трябва да се върнем във викторианските времена. Тогава щом един мъж целунел една жена, те трябвало да се считат сгодени. Момичетата са знаели в каква ситуация се намират.
Точно сега Лайза едва ли можеше да мисли за близка връзка, но Джийни не й го каза. Вместо това попита:
— А ти? Срещала ли си се с някого, за когото си искала да се омъжиш?
— Никога.
— Двете имаме много високи стандарти. Но не се безпокой, когато го видиш, ще го познаеш.
Домофонът иззвъня и така ги стресна, че Лайза подскочи и бутна масата. Една порцеланова ваза се разби на пода.
— По дяволите! — изруга тя.
Все още бе много напрегната.
— Аз ще събера парчетата — успокои я Джийни. — Ти виж кой звъни?
Лайза вдигна слушалката. Лицето й се намръщи и очите й внимателно огледаха изображението на монитора.
— Май нищо — каза тя колебливо и натисна бутона за отключване на входната врата.
— Кой е? — попита Джийни.
— Детектив от Отдела за сексуални престъпления.
Джийни се опасяваше, че в края на краищата ще изпратят някого, който да принуди Лайза да даде показания. Обаче се уверяваше, че няма да им се удаде. Последното нещо, от което Лайза се нуждаеше в момента, бяха тъкмо такива въпроси.
— Защо не го отпрати на майната си?
— Може би защото е чернокожа — отвърна Лайза.
— Сериозно! — възкликна Джийни.
Колко умно, помисли си, събирайки парченцата порцелан. Ченгетата знаеха, че тя и Лайза са враждебно настроени. Ако изпратеха някой бял полицай, те просто нямаше да го пуснат да влезе. А две жени от средната класа ще направят всичко, само и само да се покажат учтиви с чернокожа. Въпреки това, ако започне да додява с досадни въпроси, ще я изхвърля оттук, реши Джийни.
Оказа се ниска, набита жена на около четиридесет години, облечена с вкус в кремава блуза с живописен копринен шал около врата. Носеше куфарче.
— Аз съм сержант Мишел Делауеър — представи се тя. — Наричат ме Миш.
Джийни се запита какво ли има в куфарчето. Детективите обикновено носеха пищови, а не документи.
— Аз съм доктор Джийн Ферами — отвърна Джийни. Винаги се представяше с пълната си титла, когато се канеше да се кара с някого. — Това е Лайза Хокстън.
— Госпожице Хокстън — подхвана детективката, — искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се с вас вчера. Отделът ми се занимава средно с по едно изнасилване на ден и всяко от тях представлява ужасна трагедия за жертвата. Знам, че в момента изпитвате болка и ви разбирам напълно.
Я, колко е различно от вчера, помисли си Джийни.
— Опитвам се да го забравя — отвърна храбро Лайза, но в крайчеца на очите й избиха сълзи.
— Може ли да седна?
— Разбира се.
Жената се настани до кухненската маса.
Джийни предпазливо я огледа.
— Вашият подход е съвсем различен от този на полицая вчера — вметна тя.
Миш кимна:
— Съжалявам за начина, по който полицай Макхенти се е отнесъл с вас. Като всички полицаи, и той е учил как да води разпит на жертви на изнасилване, но, изглежда, е забравил наученото. Чувствам се неудобно за целия полицейски отдел.
— При разпита сякаш отново ме изнасилваха — обади се Лайза с треперлив глас.
— Това повече няма да се повтори — каза Миш и в гласа й се промъкна гневна нотка. — Затова и толкова много случаи на изнасилване свършват в чекмеджетата с надпис „Необосновано“. Но не защото жените лъжат, а защото правораздавателната система се отнася с тях толкова брутално, че те оттеглят оплакването си.
— Мога да ги разбера — каза Джийни, но си помисли, че трябва да внимава. Миш й говореше като сестра, но все пак беше и ченге.