— Бял мъж, горе-долу на моята възраст. Къса коса, нищо особено в цвета. Светли очи, сини, доколкото си спомням. Прав нос…
Миш работеше с мишката. Джийни стана и се приближи зад гърба на детективката и се загледа в екрана. Това беше програма за Уиндоус. В горната дясна част на екрана имаше лице, разделено на осем части. Докато Лайза изброяваше чертите, Миш цъкваше на отделна част от лицето, оттам излизаше меню с различните черти и детективката само избираше съответната според коментара на Лайза.
— Малко квадратна брадичка, без брада и мустаци и… Как се справям? — нетърпеливо попита Лайза.
Миш цъкна още веднъж и на главния екран се появи лице. Това бе бял мъж на около трийсет години, с обикновени черти и би могъл да бъде като хиляди мъже наоколо. Миш обърна компютъра така, че Лайза да може да вижда екрана.
— Сега ще започнем да го променяме стъпка по стъпка. Ще ти покажа няколко типа чела и ти ще ми кажеш кое е. Просто казваш да, не или може би. Готова ли си?
Миш заработи с мишката. Лицето на екрана се промени и линията на косата изведнъж се отдръпна назад.
— Не — каза Лайза.
Детективката отново цъкна. Този път се появи лице с прав бретон като на някогашните Бийтълс.
— Не.
Следващата коса бе вълниста и Лайза се обади:
— Така е по-добре. Но мисля, че имаше път.
Следващия път косата се появи къдрава.
— Още по-близо — каза Лайза. — По-добър е от миналия образ. Но косата е много тъмна.
— След като ги прехвърлим всичките — каза Миш, — ще се върнем обратно и ще подберем онези, които са ти харесали най-много. Когато вече имаме цялото лице, можем да продължим с ретуша — да правим косата по-светла или по-тъмна, да сменяме местата на пътя, да подмладим лицето или да го състарим.
Джийни бе очарована, но за това щеше да отиде повече от час, а тя имаше работа.
— Трябва да вървя — каза тя. — Добре ли си, Лайза?
— Добре съм.
По тона й Джийни разбра, че казва истината.
Навярно е по-добре за Лайза да се включи в залавянето на мъжа. Долови доволния проблясък в очите на Миш. Дали не допуснах грешка, каза си тя, като бях толкова враждебна към Миш и толкова майчински настроена към Лайза? Миш без съмнение бе симпатяга. Знаеше какво и кога да каже. И все пак целта й бе не Лайза да се чувства добре, а похитителят да бъде хванат. А Лайза имаше нужда от истински приятел.
— Ще ти се обадя — обеща й Джийни.
Лайза я прегърна.
— Как да ги благодаря за това, че остана с мен снощи! — каза тя.
Миш подаде ръка:
— Приятно ми беше да се запознаем.
Джийни пое ръката й.
— Късмет! — пожела й тя. — Надявам се да го хванете.
— И аз също — отвърна Миш.
6.
Стив спря на огромния студентски паркинг, разположен в югозападната част на простиращия се на сто акра университетски комплекс. Беше малко преди десет часа и алеите бяха препълнени от студенти, облечени в леки летни дрехи, запътили се за първите лекции за този ден. Смесил се със студентите, Стив се оглеждаше и търсеше тенисистката. Шансовете да я види бяха много малки, но той не можеше да се сдържи да се взира във всяка висока и тъмнокоса жена, мъчейки се да зърне малката сребърна халкичка на носа.
Сградата „Рут У. Ейкорн“, в която се помещаваше факултетът по психология, бе модерно четириетажно съоръжение, но построено в тон с по-старите сгради на университетския комплекс. Каза си името във фоайето и му посочиха как да стигне до лабораторията.
През следващите три часа той бе подложен на повече тестове, отколкото можеше да си представи, че съществуват. Премериха му теглото, височината и му взеха отпечатъци от пръстите. Лаборантите и студентите фотографираха ушите му, провериха силата му на стискане и тестуваха психическите му реакции, като му показваха снимки на полуизгорели трупове и обезобразени жертви. Отговори на въпроси, свързани с начина, по който прекарва свободното си време, вероизповедание, момичета, предпочитания за работа. Наложи се да отговори дали може да поправи звънец, счита ли себе си за добре възпитан, ще шамаросва ли децата си и дали дадена музика извиква у него съответен цвят. Обаче никой не му каза защо именно той е бил избран за тези изследвания.
Но той не бе единственият обект на изследване. Освен него, в лабораторията имаше две малки момиченца, мъж на средна възраст с каубойски ботуши, дънки и дънкова риза. По обяд всички те се събраха в някаква гостна с дивани и телевизор, нахраниха ги с по една пица и ги почерпиха с кока-кола. Чак тогава Стив видя, че мъжете на средна възраст с каубойски ботуши са всъщност двама — те просто бяха близнаци, облечени еднакво.