Той се представи и научи, че каубоите се казват Бени и Арнолд, а момиченцата — Сю и Елизабет.
— Момчета, винаги ли се обличате еднакво? — попита Стив мъжете, докато похапваха от пицата.
Двамата се спогледаха и Бени отговори:
— Не знам. Току-що се видяхме за първи път.
— Вие сте близнаци, а сега се виждате за първи път?
— Когато сме били още бебета, са ни осиновили различни семейства.
— И случайно сте се облекли еднакво?
— Ами… май така излиза.
— И двамата сме дърводелци — добави Арнолд, — и двамата пушим „Кемъл Лайтс“, и двамата имаме по две деца — момче и момиче.
Бени продължи:
— Нарекли сме момичетата Керълайн, но на моето момче името му е Джон, а на неговото — Ричард.
— Исках да нарека сина си Джон — каза Арнолд, — но жена ми настоя да се казва Ричард.
— Брей! — възкликна Стив. — Обаче не сте могли да наследите предпочитанието към едни и същи цигари.
— Кой знае?
Едно от момиченцата, Елизабет, се обърна към Стив:
— А къде е твоят близнак?
— Нямам такъв — отвърна той. — С това ли се занимават тук? Изучават близнаци?
— Да — отговори момиченцето и гордо добави: — Сю и аз сме дизиготи.
Стив вдигна учудено вежди. Малката бе на не повече от единадесет години.
— Не съм сигурен дали съм чувал тази дума — каза той сериозно. — Какво означава?
— Не сме еднояйчни близнаци. Затова не си приличаме. — Тя посочи Бени и Арнолд. — А те са монозиготи. Имат една и съща ДНК. Затова си приличат толкова много.
— Май знаете доста неща — забеляза Стив. — Впечатлен съм.
— Били сме и друг път тук — каза малката.
Вратата зад Стив се отвори и Елизабет вдигна глава:
— Здравейте, доктор Ферами.
Стив се обърна и видя тенисистката.
Стройното й тяло бе скрито под дълга до коляното бяла манта, но движенията й издаваха гъвкавостта й. Съсредоточеният израз, който го бе впечатлил на тенискорта, като че ли още стоеше на лицето й. Той се вторачи в нея, неспособен да повярва на късмета си.
Тя поздрави децата и се представи на останалите. Стисна ръка и на Стив с думите:
— Значи вие сте Стив Логън!
— А вие играете чудесно тенис.
— Да, но загубих.
Тя седна. Гъстата й тъмна коса се спускаше свободно по раменете и в ярката светлина в лабораторията Стив забеляза няколко бели косъмчета. Вместо сребърната халкичка, в ноздрата й се мъдреше златно топченце. Този път бе гримирана и тъмните й очи изглеждаха още по-дълбоки.
Благодари на всички за това, че са отделили от времето си за научни изследвания и попита дали пицата е вкусна. След още една-две любезни фрази тя изпрати момичетата и каубоите да продължат със следобедните тестове. После седна по-близо до Стив и на него му се стори, че жената се смущава от нещо. Сякаш се канеше да му съобщи някаква лоша новина.
— Вие вече сигурно се чудите за какво е всичко това, нали? — започна тя.
— Мислех, че сте ме избрали, защото винаги съм бил добре в училище.
— Не — отвърна тя. — Вярно, че резултатите от тестовете ви за интелигентност са много високи. Успехите ви в училище всъщност дават съвсем бледа представа за вашите възможности. Резултатите ви от тестовете прескочиха всякакви възможни граници. Вие вероятно ставате първенец на класа, без да полагате кой знае какви усилия, права ли съм?
— Но не съм тук за това, така ли да разбирам?
— Да, нашата цел е да узнаем каква част от поведението на хората се определя от генетичното им наследство. — Смущението й изчезна, когато заобяснява със сърдечен глас: — Дали именно нашата ДНК е този фактор, който решава ще бъдем ли интелигентни, агресивни, романтични или атлетични? Или това се дължи на възпитанието? Ако пък се дължи и на двете, какво е взаимодействието помежду им?
— Старо като света противоречие — каза Стив. В колежа бяха минали курс по философия и този разговор го очарова. — Дали съм такъв, какъвто съм, защото съм роден такъв? Или съм продукт на възпитанието и обществената среда, в която съм израсъл? — Спомни си една ключова фраза от този урок: — Природа или порода?