Тогава той щеше да влезе в съблекалнята. Щеше да се озове в бушуващо море от сутиени, чорапи, бикини, голи гърди и дупета. Някои от тях щяха да изхвърчат изпод душовете голи и мокри, трескаво търсещи хавлиите си, но по-голямата част щяха да се лутат наоколо, дирейки вратата, заслепени от дима. Навсякъде щяха да се чуват хлипове, писъци и викове. Той щеше да се преструва, че е от охраната, крещейки заповеди:
— Не спирай, за да се обличаш! Действай бързо! Излизай! Цялата сграда гори! Бегом! Бегом!
Щеше да ги пляска по голите дупета, да ги бута, да рита дрехите им настрани и да ги опипва. Щяха да са побъркани от страх, за да му се противопоставят. Ако мускулестата капитанка бе все още вътре, може би щеше да запази присъствие на духа, но той просто щеше да я избута навън.
Оглеждайки внимателно ужасените момичета, щеше да си избере жертвата. Трябваше да е някое хубаво девойче, изглеждащо лесно уязвимо. Щеше да я хване за ръката:
— Оттук, моля! Аз съм от охраната.
Извеждайки я в коридора, щеше да свърне в погрешна посока — към машинната зала. И там — точно когато тя ще си помисли, че вече е в безопасност — той щеше да я зашлеви, да й удари един юмрук в корема и да я събори на мръсния бетонен под. Щеше да я гледа как се въргаля долу, после сяда задъхана и разплакана и му отправя поглед, преливащ от ужас.
Тогава той щеше да се усмихне и да разкопчае колана си.
2.
Госпожа Ферами каза:
— Искам да си отида вкъщи.
Дъщеря й Джийни отвърна:
— Не се притеснявай, мамо, ще те измъкнем оттук по-бързо, отколкото си мислиш.
По-младата сестра на Джийни, Пати, я стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Как, по дяволите, смяташ да го направиш?“
Домът за стари хора „Бела Виста“ бе всичко, което здравната застраховка на мама можеше да покрие, и бе, кажи-речи, дъното. В стаята имаше две високи болнични легла, две шкафчета и телевизор. Стените бяха боядисани в светлокафяво, а подът бе покрит с плочки в бяло с оранжеви ивици. Прозорецът бе с решетки, но без пердета, и гледаше към някаква бензиностанция. В ъгъла имаше мивка, а в дъното на коридора бе тоалетната.
— Искам да си отида вкъщи — повтори майка им.
— Но, мамо — отвърна Пати, — ти непрекъснато забравяш какво ли не и вече не можеш да се грижиш сама за себе си.
— Разбира се, че мога. И не смей да ми говориш така!
Джийни прехапа устни. Загледана в развалината, която до съвсем неотдавна бе нейна майка, тя едва сдържаше сълзите си. Мама имаше строго изрязано лице — черни вежди, тъмни очи, прав нос, голяма уста и волева брадичка. Същото се забелязваше и у Джийни, и у Пати, въпреки че майката бе дребна жена, а те и двете бяха високи като татко си. И трите бяха волеви натури, както го предполагаше външният им вид — забележителни бе думата, с която обикновено описваха жените от семейство Ферами. Но мама вече никога нямаше да бъде забележителна. Беше болна от болестта на алцхаймер.
А още нямаше шейсет години. Джийни, която бе на двайсет и девет, и Пати — на двайсет и шест, се бяха надявали до последно, че тя ще може да се грижи за себе си поне още някое време, но надеждите им бяха разбити днес в пет часа сутринта, когато един полицай от Вашингтон бе позвънил, че е намерил мама да се разхожда по 18-а улица в размъкната нощница, плачеща и непрекъснато повтаряща, че не можела да си спомни къде живее.
Джийни бе скочила в колата и бе отишла до Вашингтон, на час път с кола от Балтимор в спокойно неделно утро. Взе мама от участъка, закара я вкъщи, изми я и я облече, после се обади на Пати. Двете сестри я уредиха да бъде приета в „Бела Виста“. Домът се намираше в градчето Колумбия, между Вашингтон и Балтимор. Леля им Роза бе прекарала последните си години тук и бе имала същата застрахователна полица като на мама.
— Не ми харесва тук — каза майка им.
— На нас също — отвърна Джийни, — но в момента това е всичко, което можем да си позволим.
Помъчи се да прозвучи делово и разумно, но излезе грубо.
Пати я погледна с укор:
— Хайде, мамо, живели сме и в по-лоши места.
Това беше вярно. След като баща им влезе в затвора за втори път, двете момичета и мама бяха живели в една стая с котлонче и мивка в коридора. И това бяха добрите години! Мама обаче бе борбена като лъвица. Още щом Джийни и Пати тръгнаха на училище, тя намери една възрастна почтена дама да посреща момичетата, като се връщат вкъщи, после се хвана на работа. Бе фризьорка, при това доста добра, макар и малко старомодна — след което трите се преместиха в малък апартамент с две стаи в „Адамс — Морган“, който тогава минаваше за приличен работнически квартал.