За закуска им правеше препечени филийки с масло и ги изпращаше на училище в чисти дрешки, след което се заемаше с косата и лицето си — щом работиш във фризьорски салон, трябва да изглеждаш добре. Винаги оставяше кухнята блестяща от чистота, с чиния сладки на масата — за момичетата, като се върнат. Всяка неделя трите почистваха апартамента основно и перяха заедно. Мама винаги бе била толкова способна, толкова надеждна и неуморна, че сърцето им се късаше, като я гледаха в такова състояние — забравяща, безпомощна и хленчеща стара жена на легло.
Сега тя се намръщи, като че ли се мъчеше да се сети за нещо:
— Джийни, защо си сложила халка на носа си?
Джийни докосна деликатната сребърна халкичка и се усмихна уморено:
— Мамо, пробих ноздрата си още като малка. Не си ли спомняш как се ядоса, като ме видя? Помислих си, че ще ме изгониш от къщи.
— Забравям някои неща — отвърна мама.
— Затова пък аз си спомням — каза Пати. — За мен това бе най-голямото събитие в живота ми. Но тогава бях на единадесет, а ти — на четиринайсет, и всичко, което правеше, на мен ми изглеждаше смело, стилно и умно.
— Може и да е било — отвърна Джийни с преувеличена суетност.
Пати се изкиска.
— Обаче оранжевото яке със сигурност не беше стилно.
— О, боже, това прословуто яке! Мама най-накрая го изгори, след като преспах с него в една изоставена сграда и хванах бълхи.
— Това си го спомням — каза майка им. — Бълхи! Дъщеря ми с бълхи!
Тонът й отново бе възмутен, както преди петнадесет години.
Внезапно атмосферата като че ли се проясни. Спомените им припомниха колко близки всъщност са. Моментът бе удобен да си тръгнат.
— Трябва да тръгвам — каза Джийни и се изправи.
— Аз също — обади се и Пати. — Трябва да приготвя вечеря.
Обаче нито една от тях не тръгна към вратата. Джийни чувстваше, че сякаш изоставя майка си, обръщайки й гръб в нужда. Тук никой не я обичаше. Семейството й трябваше да я гледа, а не чужди хора. Джийни и Пати трябваше да са тук, да й готвят, да гладят бельото й и да включват телевизора на любимата й станция.
Майка им се обади:
— Кога ще ви видя пак?
Джийни се поколеба. Искаше й се да каже: „Утре. Ще ти донеса закуска и цял ден ще остана при теб“. Но това бе невъзможно — предстоеше й претоварена работна седмица. Заля я чувство на вина. Как мога да съм толкова жестока?
Пати я спаси с думите:
— Утре ще дойда пак и ще доведа и децата.
Мама обаче не бе склонна да остави Джийни да се отърве толкова лесно.
— А ти ще дойдеш ли, Джийни?
Джийни едва проговори:
— Ако мога. — Задавена от мъка, тя се наведе и целуна майка си. — Обичам те, мамо. Постарай се да не го забравиш.
Още щом излязоха от стаята, Пати избухна в сълзи.
На Джийни също й се плачеше, но тя бе по-голямата сестра и отдавна бе свикнала да потиска чувствата си, когато се налагаше да се грижи за Пати. Без да спира, тя прегърна Пати през раменете и двете продължиха по болничния коридор. Пати не бе слаба, но бе по-податлива от Джийни, която бе борбена и волева натура. Мама винаги се бе карала на Пати и все й казваше, че трябва да взема пример от Джийни.
— Иска ми се да я доведа вкъщи, но не мога — каза Пати с нещастен глас.
Джийни се съгласи. Пати бе омъжена за дърводелеца Зип. Живееха в малка дървена къща с две спални. В едната спяха трите им момчета. Дейви бе на шест години, Мел — на четири, а Том — на две. Къде да сложат баба?
Джийни бе неомъжена. Като асистент — преподавател в университета „Джоунс Фолс“ тя печелеше по трийсет хиляди годишно — много по-малко от мъжа на Пати, и тъкмо бе изтеглила първата ипотека, с която си бе купила малък двустаен апартамент, и го бе обзавела на кредит. Едната стая представляваше хол с кухненски бокс, а другата — спалня с килер и миниатюрна баня. Ако настанеше майка си на своето легло, тя трябваше да се премести да спи на дивана. Освен това през деня нямаше кой да се грижи за сама възрастна жена, болна от алцхаймер.
— И аз не мога — каза тя.
Пати гневно я изгледа през сълзи:
— Ами тогава защо й каза, че ще я изкараме оттук? Просто не можем да го направим!