Отпуснала ръце, Джийни стоеше и гледаше топката, ядосана на себе си. Въпреки че от години не бе играла сериозно, спортният хъс, който я караше трудно да преглъща загубите, не бе изчезнал. Потисна емоциите си и лепна приветлива усмивка на лицето си.
— Прекрасен удар! — подвикна тя.
После се приближи до мрежата, стисна ръката му, а от публиката се чуха откъслечни ръкопляскания.
Към нея се приближи млад мъж.
— Хей, това беше страхотен мач! — възкликна той.
Джийни му хвърли бегъл поглед. Беше страхотно парче — висок, с атлетично телосложение, късо подстригана къдрава руса коса, хубави сини очи, които направо я изяждаха.
Да, но тя днес не бе в настроение.
— Благодаря — отвърна Джийни кратко.
Той се усмихна — самоуверено, спокойно, даваше й да разбере, че повечето момичета изпадат във възторг, когато ги заговори.
— Знаете ли, аз също играя малко тенис и си помислих…
— Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория — прекъсна го тя и отмина.
Зад гърба й той обаче продължи с весел глас:
— В такъв случай да смятам ли, че едно предложение за романтична вечеря, последвана от страстна нощ, също не подлежи на обсъждане?
Тя не можа да сдържи усмивката си, дори и само заради настойчивостта му и за това, че се бе държала малко по-грубо, отколкото бе необходимо. Обърна поглед към него и отвърна, без да спира:
— Да, но все пак благодаря за предложението.
Джийни излезе от корта и се отправи към съблекалните. Какво ли ставаше с майка й сега? Сигурно вече е вечеряла — беше седем и половина, а в подобни заведения сервираха вечерята рано. Може би е седнала във фоайето и гледа телевизия. А може и да е намерила някоя приятелка на нейна възраст, която да не обръща внимание на това, че забравя, и да гледа с интерес снимките на внуците й. Едно време майка й имаше много приятелки — колежките й от фризьорския салон, две-три клиентки, съседки, хора, с които се познаваше от двайсет и пет години, но вече бе трудно да се поддържа дружба с човек, който непрекъснато забравя кой, по дяволите, си.
Минавайки покрай игрището за хокей, тя се сблъска с Лайза Хокстън. Лайза бе станала най-добрата й приятелка, откакто преди месец Джийни постъпи на работа в „Джоунс Фолс“. Работеше като лаборантка по психология. Имаше научна степен, но не искаше да се занимава с академична работа. Както и Джийни, и тя идваше от бедно семейство и се чувстваше потисната от аристократичната атмосфера в „Джоунс Фолс“. Двете млади жени се сближиха много бързо.
— Едно хлапе току-що се опита да ме свали — каза Джийни с усмивка.
— Как изглеждаше?
— Приличаше на Брад Пит, но бе по-висок.
— Каза ли му, че имаш приятелка на възраст, по-близка до неговата? — попита я Лайза.
Тя бе на двайсет и четири.
— Не. — Джийни погледна назад, но младежът не се виждаше никакъв. — Не спирай, може да е тръгнал след мен.
— Е, и какво от това?
— Хайде, хайде…
— Джийни, бягаш си от късмета.
— О, я стига!
— Би могла да му дадеш поне телефонния ми номер.
— Може би трябваше да му дам бележка с номера на сутиена ти и това сигурно щеше да свърши работа.
Лайза имаше голям бюст.
Приятелката й спря. За момент Джийни си помисли, че е отишла твърде далеч и Лайза се е обидила. Тъкмо понечи да й се извини, когато Лайза продължи:
— Хей, знаеш ли, че това е идея? Номерът на сутиена ми е 36D, за повече информация се обадете на този телефон. Хитро, а?
— Завиждам ти. Винаги съм мечтала за секси сутиени — каза Джийни и двете се изкискаха. — Вярно е, молила съм се за големи цици. Всъщност бях, кажи-речи, последното момиче в класа, на което му дойде цикълът, и ме беше много срам:
— Наистина ли си казвала Боже Господи, прати ми големи цици, коленичила до леглото?