Като привърши втората бира за сметка на заведението, Алгейлър задряма на масата, а жената с фокстериера взе да разправя на бармана нещо за кучето си.
— Тайпи го имам, откакто се е родил — говореше тя, — и досега никога не сме се разделяли. Нито за миг.
Към дванайсет и четвърт влезе един добре облечен господин и поръча „Джони Уокър“ — черен етикет — с лед и малко сода, но веднага се поправи: червен етикет. Като го изпи, запита:
— Къде ви е телевизорът?
— Нямаме телевизор.
— Да нямате телевизор? — учуди се мъжът. — Че какъв бар е това? И през ум не ми е минавало, че в Ню Йорк може още да има барове без телевизор. И с какво развличате клиентите?
— Имаме само мюзик-бокс.
— Добре, добре — каза мъжът. — Щом имате само мюзик-бокс, значи имате само мюзик-бокс.
— Какво ви се слуша?
— Все едно. — Човекът хвърли поглед по заглавията на различните плочи в мюзик-бокса и попита: — Какво ще кажете за „Звънтете, камбанки“ в изпълнение на Бени Гудман?
— Както искате — рече барманът.
— Добре — каза мъжът и пусна монета. — Тогава „Звънтете, камбанки“.
Автоматът включи, мъжът седна пак на бара и барманът му приготви още едно уиски с лед. Плочата засвири и като чу началото, мъжът рече:
— Това не е „Звънтете, камбанки“. Друго е.
— Неправилно сте натиснали бутона.
Момченцето влезе пак. Барманът му извика да се маха, но музиката гърмеше много силно, затова той отиде до момчето и отново го изведе навън.
— Къде е моят татко? — попита Донълд Ефоу.
— Ей сега ще се върне. Стой там и го чакай.
Така продължи до два и половина, после заваля сняг. Барманът издебна удобен момент, излезе и доведе момчето вътре. После прескочи до кухнята и му донесе нещо за ядене. Момчето седна на един сандък зад бара, скрито от погледите, и почна да яде от сложената на друг сандък чиния.
Като се нахрани, взе да задрямва. Барманът му направи легло от няколко празни бирени каси, застла ги с палтото си и три стари престилки, измъкнати от сандъка за пране, и го зави със сакото си. Откакто го въведе вътре, не бяха продумали и дума и сега, приютено и полузадрямало, момчето се усмихна през сълзи.
Сутрешните клиенти вече си бяха отишли, включително Алгейлър и старата с изкуствените челюсти и фокстериера, а докато момчето спеше и барманите се бяха сменили.
Навън се мръкна, бушуваше виелица. Момчето погледа малко снега, после се обърна към бармана.
— Върна ли се татко? — запита то.
— Не още — отвърна барманът. После приклекна, за да може да говори с него. — След няколко минути свършвам работа и ще се опитам да те заведа у вас, ако можеш да ми посочиш къщата, като я видиш.
— Не се ли върна татко?
— Не, не е. Може да е забравил къде те е оставил.
— Той ме остави точно тук — каза момчето, сякаш това беше невъзможно да се забрави. — Точно тук, отпред.
— Знам.
От кухнята се показа барманът от нощната смяна, също с бяло сако, и забеляза момчето.
— Кое е това дете, Джон? От твоите ли е?
— Да — отвърна той, защото нямаше нужда да разправя какво е станало.
— Откъде му е това сако?
Момчето попремига и се загледа в земята.
— Една моя стара дреха — отвърна барманът. — Има си и свои собствени, разбира се, но много обича да носи това палто.
Момчето вдигна удивено очи към бармана.
— Да, такива са децата, Джон — каза другият барман. — Все им се иска да приличат на бащите си.
— Точно тъй.
Той свали бялото сако, облече своето и палтото и хвана момчето за ръка.
— Лека нощ — каза той, другият му пожела същото и го проследи с поглед, докато излезе на улицата с момчето.
Минаха мълчаливо три преки и после влязоха в дръгстора и седнаха в ъгъла.
— Горещ шоколад или сладолед ванилия?
— Не знам.
— Чаша шоколад, един ванилов сладолед и сода — поръча барманът на сервитьорката и като плати на касата, зае се със сладоледа, а момчето — с шоколада. После излязоха отново на снега.
— А сега помъчи се да си спомниш накъде живееш. Ще можеш ли?
— Не знам накъде.
Барманът спря в снега, мъчейки се да измисли какво да направи, но нищо не му идваше на ум.
— Е, добре де — каза накрая. — Искаш ли да останеш у дома тази нощ с моите деца? Имам две момчета и едно момиченце. Ще ти приготвим място да спиш. А утре баща ти ще дойде да те вземе.
— Ще дойде ли?
— Положително.
Продължиха да крачат в беззвучния сняг и по едно време барманът дочу тихия плач на момчето. Не се опита да го утешава, защото знаеше, че нищо не може да го утеши. Самото момче не искаше това, просто хлипаше си тихичко и вървеше до своя приятел. Чувало бе за скитници, чувало бе за лоши хора и му се струваше, че това е едно и също, но този тук беше човек, какъвто не бе срещало дотогава, а не беше нито скитник, нито лош човек. И въпреки това то се чувстваше ужасно самотно без своя сърдит баща.