Даринда Джоунс
Третият гроб отсреща
част трета от поредицата "Чарли Дейвидсън"
Глава 1
Смъртта идва при тези, които я очакват.
При тези, които не я очакват – също. Така че и в двата случая...
ШАРЛОТ ДЖИЙН ДЕЙВИДСЪН, ЖЪТВАР НА ДУШИ
В дневната ми седеше мъртъв клоун. Тъй като не си падах много по клоуни, а беше и твърде рано, за да съумея да кажа нещо смислено, се престорих, че не съм го забелязала. Прозявайки се шумно, се отправих към кухнята и в този момент ме обзе пристъп на паника. Би било доста неловко да се появя пред мъртвия както майка ме е родила, така че хвърлих поглед надолу, за да се уверя, че женствеността ми не е на показ и си отдъхнах с облекчение. За късмет бях облечена с бял потник и карирано долнище. Момичетата ми, известни още като Опасност и Уил Робинсън, бяха в безопасност.
Мислено се прекръстих и поех през скромната си обител, стараейки се да не привличам внимание. С втренчен поглед клоунът следеше всяко мое движение. Апартаментът ми беше уютна смесица между склад, пълен с възглавници, и кухненски килер, така че пътуването не продължи дълго. Нито пък бе кой знае колко просветляващо. Въпреки това, за тези няколко секунди успях да стигна до следното заключение: по-добре мъртъв клоун в апартамента ми, отколкото жив.
Казвам се Шарлот Дейвидсън. За някои съм Чарли, за други – Шарлот Шантонерката, но това беше най-вече в гимназията. Имам фигура с прилични извивки, здравословен интерес към мъжката анатомия и леко притеснителна пристрастеност към храни и напитки с кафяв цвят. С изключение на това – и на факта, че съм също и жътвар на души по рождение – съм съвсем обикновена, доколкото момиче с разрешително за частен детектив може да се нарече обикновено.
Отправих се към Господин Кофеин с похотлив поглед. Имахме си закачка с него от известно време, а той държеше достатъчно кафе за една чаша. Не беше нужно да правя ново и да го карам да се горещи. Сложих чашата в микровълновата, нагласих я на трийсет секунди, колкото да бомбардира с лъчение всичко, имало нещастието да попадне в нея, и нападнах хладилника, за да се подкрепя. Яденето щеше да ме задържи будна поне още пет минути, а единствената ми цел през последните две седмици беше да не заспивам при никакви обстоятелства.
Алтернативата беше съсипваща.
След голямо тършуване най-сетне открих нещо, което да не е зелено или покрито с мухъл. Беше лют дебарцин. Нарекох го Питър, най-вече защото обичах да кръщавам нещата, а и ми се стори подходящо. След като кафето ми се стопли, мушнах дебарцина в микровълновата. Надявах се от радиацията Питър да стане стерилен. Не ми трябваха малки Питърчета да щъкат наоколо и да създават безпорядък.
Докато размишлявах за световния мир, за безбожно високите цени на дизайнерското бельо и какъв би бил животът без гуакамоле, Питър беше готов. Увих го в изсъхнал хляб и започнах да ям, докато доливах в кафето си достатъчно количество соево мляко, че да го направя опасно за здравето. След продължителна глътка се довлякох до издутото си канапе, потънах в него и погледнах към мъртвия клоун. Той седеше в креслото, което беше под ъгъл с канапето, и чакаше търпеливо да покажа, че съм наясно с присъствието му.
– Да знаеш, че не си падам много по клоуни – осведомих го и отпих още една глътка.
Не беше необичайно да виждам мъртви хора в дневната си. Очевидно бях супер ярка, като искрящия прожектор на морски фар в буря. Мъртвите, които не бяха преминали отвъд при смъртта си, можеха да ме видят от всяко кътче на Земята и да прекосят през мен, ако пожелаят. Това накратко беше задачата на жътваря на души. Нямах коса. Не събирах души. Не пренасях с лодка мъртвите от единия на другия бряг на езеро по цял ден, което вероятно би ме съсипало.
– Често го чувам – каза клоунът. Изглеждаше по-млад, отколкото ми се стори първоначално, вероятно на двайсет и пет, но гласът му беше дрезгав от прекалено много цигари и късно лягане. Образът контрастираше с ярките краски по лицето му и къдравата червена коса. Чест му правеше поне липсата на голям червен нос. Наистина ги мразех, особено свиркащите. Другите можех да ги понеса.
– Е, имаш ли нещо да разкажеш?
– Всъщност не. – Той сви рамене. – Просто исках да премина.
Примигнах изненадано, осмислих думите му и уточних:
– Искаш само да преминеш?
– Ако нямаш нищо против.
– Нямам абсолютно нищо против – изсумтях аз. Без съобщения за обичните живи, които оставя. Без настояване да разследвам убийството му. Не е скрил нещо за спомен за децата си на място, където никой с всичкия си не би се сетил да търси. Случаи като този ми се услаждаха като парче торта без калории.