Тръгнах към офиса, а мислите ми блуждаеха както винаги по посока на Рейес Фароу. Той се появяваше в мига, в който затворех очи, и явно никой от нас не можеше да промени това.
Бях потънала в спомена за последната ни среща в съзнанието ми, всяка частица женственост у мен пламваше при най-беглия спомен за него и в този момент вълна от тъга ме изтръгна от размислите ми. Като жътвар усещах чувствата, които се излъчваха от хората, но не беше обичайно емоциите на обикновените хора да влияят на мислите ми. Отдавна се бях научила да ги изключвам като фоновия шум, освен ако не целях да ги опозная, да проуча аурата на този, когото разследвах. Днес вниманието ми беше привлечено от усещания, подобни на присвиване на сърцето, които се излъчваха от кола на отсрещната страна на улицата. Странното беше, че явно бяха насочени към мен. Погледнах натам. Стар модел буик бе спрял, отчасти скрит от камион за доставки, а в него видях тъмнокоса жена с големи слънчеви очила, която ме наблюдаваше през паркинга. Отблясъците на сутрешното слънце ми пречеха да видя повече подробности.
Въпреки че обикновено влизах през задния вход на бара и се качвах по вътрешната стълба, днес реших да заобиколя отпред, като се надявах да успея да я огледам по-добре.
Зяпах престорено безгрижно настрани, както правеше и жената, но в следващия момент тя запали колата и потегли. Тъгата и страхът, които остави след себе си, изпълниха въздуха около мен и не можех да не ги поема.
Спрях на тротоара да потърся химикалка в джоба си, за да запиша регистрационния ѝ номер на ръката си. Уви, нямах химикалка. Освен това бях успяла да забравя няколко от шестте цифри. Май имаше Л. Също и 7. Пустата ми краткотрайна памет.
Без да се впускам в други размишления се качих по стълбите до офиса. От входната врата се влизаше направо в рецепцията, гальовно наричана "Светая светих на Куки, тъй че не смей да си качваш мръсните крака на шибаните мебели". Или за кратко ССКТЧНСДСКМКНШМ.
– Здрасти, скъпа – рече тя, без да вдига поглед от компютъра си.
Препуснах към кафеварката, разположена в миниатюрното ми късче служебен рай. Кантората на "Разследвания Дейвидсън" бе възтъмничка и възвехтичка, но хранех големи надежди, че един ден дървената ламперия ще излезе на мода.
– Случи ми се нещо супер странно.
– Припомни си нощта, в която си загубила девствеността си?
– За съжаление, не. Една жена, паркирала на улицата, ме гледаше.
– Хммм – изхъмка тя без особен интерес.
– Изпълнена бе с тъга. Направо я разяждаше.
Куки най-сетне вдигна поглед.
– Знаеш ли защо?
– Не, тя потегли, преди да успея да поговоря с нея. – Сипах във филтъра достатъчно количество кафе, та да пусне течност с вкуса и консистенцията на отработено машинно масло.
– Странно. Нали си наясно, че баща ти ще разбере, че крадеш от кафето му. Бил е детектив повече от двайсет години.
– Виждаш ли го? – попитах и показах кутрето си през вратата. – Въртя го на това сладурче, така че хич не бери грижа, кукличке.
– Не се надявай да те посещавам в затвора.
Входната врата се отвори и камбанката звънна.
– Мога ли да ви услужа? – попита Куки, а аз тръгнах към приемната да видя кой е.
– Да, искам да разговарям с Чарли Дейвидсън.
Влезе добре изглеждащ мъж с руса коса и светлосини очи. Беше облечен в бяла лекарска престилка, небесносиня риза и тъмносиня вратовръзка и държеше скъпо куфарче в едната си ръка. С невероятните си детективски способности стигнах до извода, че това е самият лекар, за когото ми говореше Гарет.
– Аз съм Чарли – казах, но без да се усмихна, в случай че грешах и той беше дошъл да ми предлага абонамент за списание. Не ми се искаше да го окуражавам.
Той протегна ръка.
– Аз съм доктор Нейтън Йост. Научих за вас от Гарет Суопс.
Беше странно спокоен за мъж, чиято съпруга е изчезнала. Чувствата му бяха объркани, но не по начина, който се предполагаше за мъж с изчезнала съпруга. По-скоро бяха на човек, загубил кучето си. Или с липсваща вежда след разгулна нощ, но не и с липсваща съпруга. Въпреки всичко, косата му беше рошава и запусната, а погледът му – уморен и тревожен, така че на пръв поглед можеше да мине за скърбящ съпруг.
– Заповядайте, моля – посочих му офиса си. – Кафето ще е готово след минутка или може би предпочитате минерална вода? – попитах, след като той седна.
– Не, не искам нищо, благодаря.
– Няма защо. – Седнах зад бюрото си. – Гарет ми каза, че ще дойдете. Можете ли да ми разкажете какво се случи?