Той ме придърпа към себе си, наоколо цвърчеше ярост.
– Ти наистина ли вярваш, че ще излезеш просто така?
– Да, това е планът. – Чудех се дали не е късно да призова женските си хитрини.
– Тогава си точно такава глупачка, каквато изглеждаш – отсече той и едната му ръка обви гърлото ми.
Да, май беше твърде късно.
Вдигна ме и ме блъсна в рафтовете, опитваше се да удари главата ми в остър ръб, явно се надяваше да я счупи и да ме остави да кървя до смърт. Този беше направо малоумен. Няколко души ни видяха да влизаме тук. Какво щеше да им каже? Че съм се подхлъзнала и съм се ударила на рафт, който е по-висок от мен?
Нямаше да му дойде умът. Преди да успея да покажа някоя хватка от бойните изкуства, които учих на онзи двуседмичен курс, главата ми пламна със силата на хиляди слънца. Мъчителна агония достигна до всяка частица на тялото ми. Очите ми се насълзиха и се свлякох да потуша заливащите ме вълни болка. Той ме остави на земята, но продължаваше да стиска гърлото ми. Защото синините с формата на неговите пръсти хич не можеха да го уличат.
Чичо Боб реши да влети точно в този момент, а Йост залитна назад от смайване. Превъртях се на една страна, за да си поема въздух. Обхванах с две ръце главата си, докато седях свита като пита кашкавал.
– Чичо Боб – измърморих раздразнено с глас, в който си пролича ужасната ми болка, – малко подрани.
Виждах Йост с периферното си зрение, изражението му нямаше цена. Той местеше поглед от Чибо към мен, а устата му беше отворена от изненада, докато един полицай му четеше правата и му слагаше белезници.
– Може би трябваше да почакам, докато те убие – изръмжа Чибо и ми помогна да се изправя. – С останалите доказателства имаме достатъчно, тиквичке.
Подпрях се на рафтовете, а чичо Боб ме хвана здраво.
Отстрани кичур коса, надвиснал над очите ми.
– Добре ли си?
Обърнах свободната си ръка с длан към лицето си, за да се полюбувам колко е окървавена и възкликнах:
– Няма и капчица. – Завъртях ръка, в случай че съм пропуснала някоя. – Няма кръв. Как така не ми тече кръв? Ужасно боли – изстенах през зъби и хвърлих убийствен поглед към Йост.
В пристъп на гняв – или епилептичен пристъп, трудно беше да се определи – той замахна с едната си ръка, която полицаят още не беше закопчал, и ме удари. Нямах представа какво се надяваше да постигне. Точно преди да го повалят на бетонния под, той сграбчи ризата ми. Опитните полицаи бързо го неутрализираха и аз политнах надолу заедно с него с лек вик на изненада, при което цялата ми риза бе разкъсана. Помолих се на Бог записът от скритата камера никога да не излезе от склада с доказателствата. Чибо повторно ми помогна да се изправя и аз се опитах да поприкрия двете си момичета, но не беше много лесно само с половин риза.
Стегнах се колкото можах и погледнах надолу към Йост.
– Ще впиша това в сметката, хубаво да знаеш.
Той изръмжа изпод полицая и му сложиха белезниците, преди да го извлекат от болницата. Ако главата не ме болеше толкова, щеше да ми е смешен целият този народ отвън – с увиснали ченета, неспособни да повярват на очите си.
Чичо Боб стоеше зад мен.
– Е – попита той, докато гледаше как го отвеждат, – ти ли ще се обадиш на агент Карсън с добрата новина или аз да го направя?
– По-добре ти – казах, внезапно унила. Дали Йост беше зъл или наистина приличах на глупачка? – Само гледай Лутър Дийн да не е наблизо, когато и го съобщаваш.
– Защо?
– Първо, той е огромен.
– А второ?
– Казва се Лутър, ако това ти говори нещо.
– Ясно.
Глава 24
Ако съдбата ти предложи лимони, вземи ги.
Безплатни са все пак.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Докато приключим с доктор Смърт, беше станало късно, чувствах се уморена и ме болеше главата. Общо взето Лутър прие доста добре новината, че едва не е загубил и двете си сестри. А може би се дължеше на това, че сестрите му го бяха упоили с транквиланти. Завиждах му, докато се качвах към скромния си дом със съзнанието, че трябва да поспя. Точка по въпроса. С Рейес или без Рейес, нужен ми беше сън. Затова беше напълно разбираемо, че едва не припаднах, когато отворих вратата и видях Амбър да спи на канапето пред включения телевизор и едър мъж, който беше застанал зад нея, насочил пистолет към главата ѝ, да ме гледа с безкрайно търпение.
Влязох, а мъжът вдигна месестата си ръка и сложи пръст пред устните си, за да съм тиха. После кимна към Амбър. Пистолетът буквално опираше в слепоочието ѝ и можех само да се моля да не се събуди от студения метал. Пуснах чантата и ключовете си на плота и вдигнах ръце, за да покажа, че се предавам. Той се усмихна и ме повика при себе си с ново кимване.