Беше по-стар от предишния път, когато го видях. Но физиката му, мазната му побеляла коса и яките му къси ръце не се бяха променили, откакто хвърлих тухла по прозореца на кухнята му, за да не позволя да пребие момчето до смърт. Образът му се беше запечатал в съзнанието ми.
– Чух, че ме търсиш – прошепна той. Погледът ми се стрелна към спящата Амбър. – Спи – увери ме той. – Тук съм от часове, а тя не е помръднала.
Гласът ми трепереше, когато продумах:
– Направи ли ѝ нещо?
– Не – намръщи ми се той укорно, – не си падам по малки момиченца.
Сетих се по какво си падаше. Доказателството за това лежеше сред бельото ми в съседната стая. Като си помислих как се беше държал с Рейес докато е бил малък, осъзнах, че едва ли имаше човек на света, когото да мразя повече.
– Нека я заведа у дома ѝ – прошепнах. – После съм на твое разположение.
– Приличам ли ти на глупак? – попита той.
– Не особено – казах бързо, за да го успокоя, – точно затова го предложих. Предполага се, че си мъртъв. Не би искал някой да те види тук. Ако намерят твоите отпечатъци, играта, която играеш повече от десет години, ще приключи. Няма да е много забавно.
Измери ме с поглед и каза:
– Отпечатъците няма да са проблем, когато изгоря апартамента.
– Значи си умен.
– Не се дръж снизходително – изрече с безспорно заплашителен тон. Наведе се към мен и усетих топлия му дъх по лицето си. – Ще я събудиш и ще я изпратиш до вратата. Ако тя или майка ѝ се върнат, и двете са мъртви. Ще убия първата, която прекрачи прага, а после ще хвана и другата. Ясно ли ти е?
Едва преглътнах.
– Напълно.
Той отмести пистолета, за да мога да я вдигна. Ако трябваше да спасявам само своята кожа, бих хукнала в мига, щом го видях, но не и с Амбър тук. Не можех да рискувам живота ѝ.
– Амбър, миличка – промълвих и я разтърсих леко, – по-добре да си лягаш, сладурче.
Тя примигна сънено и се опита да фокусира погледа си към мен.
– Майка ти ще се чуди къде си.
– Добре – каза тя уморено, – извинявай. Заспала съм.
Усмихнах се.
– Няма нищо, миличка. Просто не искам майка ти да се тревожи.
Помогнах ѝ да стане и я поведох към вратата, като благодарих на всичко свято, че дори не забеляза чудовището с 38-милиметровия пистолет с рязана цев в стаята. След като първо тръгна към дрешника и към килера, уцели правилната врата. Уокър хвана ръката ми, да не би да прекрача прага. За щастие вратата ѝ беше отключена. Тя я отвори и влезе без колебание.
За секунда си помислих за бягство. Дали наистина щеше да погне Амбър и Куки? Не, разбира се. Щеше да тръгне след мен. Ами ако ме хванеше? Какво щеше да стане, ако не успеех? Нямах съмнение, че ще се върне, за да изпълни обещанието си. А аз щях да лежа мъртва на паркинга или на пътеката и нямаше да мога да помогна.
Само пет секунди, след като Амбър затвори вратата, може би за трети път днес усетих остра болка в главата си и разбрах, че е решено вместо мен.
– Дъч.
Чух гласа на Рейес в далечината. Опитах се да се протегна и да хвана ръката му, но открих, че моята прилича на дим, рехава бяла материя.
– Рейес.
– Шшшш – каза Ърл, щом дойдох в съзнание, но не беше, за да не викам. Не ми беше запушил устата. Само ме предупреди.
Той завлече отпуснатото ми тяло до един стол, върза ръцете и краката ми за него с кабел и тогава ми светна, че вероятно съм в беда.
– Споменах ли колко мразя мъченията? – попитах, като едва произнасях съгласните.
Той остави пистолета в края на масичката до лявата си ръка и смачка лицето ми в месестата си ръка. Не беше чак мъчение, но беше ужасно дразнещо.
– Ето какво ще направим – изрече той тихо и бавно, за да го разбера. – Ще те кълцам и ти ще кървиш. Викай, ако мислиш, че ще ти помогне, но първият, който прекрачи прага, ще умре. Ще прережа гърлото на хубавичката ти секретарка, преди да е разбрала, че съм тук. – Наведе се напред и усетих топлия му кисел дъх по лицето си – А кой ще е следващият, който ще дойде?
Амбър. Нямаше нужда да го казва.
– Амбър.
Или пък имаше.
– И нека ти изясня нещо. – Той се наведе колкото можеше по-напред. – Много ми е приятно да наранявам деца.
Явно бе имал тежко детство.
Двайсет минути по-късно той доказваше малко по малко колко умело действа със скалпела. Не можех да не се зачудя как не е станал хирург.
През мен премина пареща болка при поредното срязване, този път по вътрешната част на бедрото ми. С джинси, без джинси... Не му пукаше. Стиснах здраво зъби и забелих очи, когато усетих прореза точно до сухожилието си. Този срез беше дълбок и твърде близо до феморалната артерия. Или през нея. Вече не виждах. Кръвта от раната на главата ми се стичаше в очите ми и капеше от миглите ми.