– Още веднъж – каза той леко раздразнен.
Добре дошъл в клуба, приятел.
– Защо ме търсеше? Как разбра, че съм още жив?
Исках да му отговоря, наистина исках, но явно гласът ми не можеше да превъзмогне убийствената болка. Знаех, че само да отворя устата си, за да отговоря, и ще закрещя. Куки щеше да дойде. Амбър щеше да я последва. Тогава моят свят щеше да изчезне.
Отново бях поставила хората, които обичах най-много, в смъртна опасност. Може би баща ми имаше право. Може би трябваше да се откажа, да стана счетоводител или да разхождам кучета. Какво толкова би могло да ми се случи тогава?
Рейес винаги бе до мен в нужда, но аз го бях свързала. Пазех го да не се самоубие, а ето че така аз самата се самоубивах. Беше тъжно, че не можах да се справя и две седмици без да е нужно той да ми спасява задника.
– Ти решаваш – каза Уокър само миг, преди да усетя изгарящото порязване под лакътя на лявата си ръка.
Усетих как този път сухожилието се скъса, отметнах глава назад и прехапах езика си, за да не изкрещя. Болката обаче ме превзе. Очите ми се извъртяха към небето и се строполих отново при Рейес.
– Дъч – каза той някъде от мрака. – Къде си?
– Вкъщи – измънках.
– Освободи ме – изкомандва задъхано той, имах чувството, че тича. – Няма да стигна при теб навреме. Мамка му, Чарли.
– Не зная к...
– Кажи го! – нареди той през зъби. – Само кажи думите.
– Съжалявам. – Безсилието ме завладя и усетих, че го оставям отново. За първи път в живота си бях сигурна, че ще умра, и нито той, нито аз можехме да го предотвратим.
Скалпелът прати нов шок по нервните ми окончания. Примигнах през кръвта, която се стичаше по миглите ми и неописуемата болка, най-силната, която бях изпитвала, ме върна в съзнание. Поех дълбоко дъх, сякаш бях изплувала от дъното на океана.
Уокър беше срязал гръдния ми кош, скалпелът се плъзгаше по ребрата, сякаш хлапе прекарваше пръчка по ограда. Треперех толкова силно, че се чудех дали не съм в гърч, стиснах здраво стола и положих усилие да не отворя уста. Докато така отчаяно се опитвах да контролирам някои от физическите си функции, бях загубила контрол над други и усетих топлата урина да се стича между краката ми и да се смесва с кръвта, която беше образувала локва под мен.
Той се наведе над мен и бодеше около раната на бедрото ми. После се обърна и ме погледна право в очите. Едва фокусирах погледа си, но той се мръщеше и ме изучаваше.
– Рейес – каза той и аз примигнах към него. – Ти си като него. Заздравяваш също толкова бързо. – Притисна скалпела в бузата ми. – Какво си ти?
Не чака много дълго за отговор и кръвта отново започна да се стича в устата и гърлото ми. Опитах се да я изплюя, но трябваше да отворя челюстта си, а това беше риск, който не ми се искаше да поема.
– Чудя се какво ли ще стане – продума той и подпря ръката ми на облегалката на креслото, – ако ти отрежа някой пръст.
В момента, в който започна да прави това и острата болка от метала, минаващ през плътта ми, разтърси цялото ми съзнание. Когато опря в костта, двамата чухме някой да тича по стълбите отвън.
– Най-сетне – чух чудовището да произнася. Усмихна се и отново се обърна към мен. – Това е нашият избягал престъпник, нали така?
Само миг по-късно вратата се отвори и видях силуета на едър мъж.
Рейес. Не.
Преди да успея да кажа нещо, преди дори да си го помисля, пистолетът гръмна. Уокър го беше очаквал, беше сигурен, че ще дойде. Затворих очи и спрях въртенето на Земята около оста ѝ.
Когато ги отворих, куршумът висеше във въздуха между Уокър и Рейес. Спусна се напред и аз напрегнах всяка частица от себе си да успея да го хвана, но той се изплъзна между пръстите ми като дим, отнесен от летния бриз.
Гледах как се движи напред, а мишената му дори не си даваше сметка за неговото съществуване и тогава думите проблеснаха в ума ми.
– Рей’азиел – пророних, като едва отворих уста. – Te libero.
Рейес се материализира до мен на мига, а времето нахлу с все сила през бариерата ми. Раздаде се нов изстрел точно преди да чуя свистенето от меча на Рейес.
Тъмната му мантия се надигаше като вълните на океан и изпълваше половината стая, острието на меча му мина през Уокър като грациозен удар на голф играч.
Уокър застина, ококори очи и не можа да повярва, когато сведе поглед, защото Рейес го беше пронизал отвътре. Нямаше външни наранявания. Нямаше отворена рана и не шуртеше кръв. Затова беше поразен от факта, че се дави в море от болка и не може да помръдне. Само ми се искаше да може да види Рейес и огромната му, подобна на океан мантия и това, което беше под нея. Но той не можеше и нямаше представа какво го ръчка и мята из стаята. Стените се разтресоха, когато се удари в тях, в този момент осъзнах, че не виждам материалното тяло на Рейес. Можех само да се надявам куршумите да са били по-неточни от острието на меча. Щяха да са необходими повече от два куршума, за да го повалят.