Той се обърна към мен, свали качулката на мантията си и се показа най-красивото лице, което бях виждала. Коленичи и пое ръката ми в дланите си.
– Дъч, много съжалявам.
– Съжаляваш? – опитах се да кажа, но устата и гърлото ми бяха твърде пълни с кръв, за да мога да изрека нещо. В този момент отново изпаднах в безсъзнание и най-сетне заспах.
Глава 25
Неизменно задължение на най-добрата приятелка е незабавно да изтрие всичко от компютъра ти, ако умреш.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Мисля, че имаш право. Да повикаме ли лекар? Опитах се да се концентрирам върху гласа до мен, мъжки, категорично чичобобовски, но не можех да разбера откъде идва. Тогава се чу друг глас и аз се опитах да се концентрирам върху него.
– Определено, да, върви да доведеш някого.
Куки беше от лявата ми страна. Държеше ръката ми, което беше глупаво. Обикновено не се държахме за ръце пред хората. Исках да кажа нещо, но осъзнах, че някой е залепил очите ми и не мога да ги отворя. Мамка му. Когато се опитах да се оплача, открих, че устата ми е сполетяна от същата съдба. Освен това, някой я беше натъпкал с памук.
Намръщих се и от мен излезе грозен стон.
– Миличка, Куки е. В болница си.
– Мм-мм – казах. И точно това имах предвид. Беше абсурдно. Никога не бях приемана в болница, в стая с изглед или пък без, не можех да съм съвсем сигурна, но определено усетих, че под мен има легло.
– Тя събуди ли се? – някакви хора се раздвижиха и чух гласа на сестра ми.
– Чарли? – повика ме тя и тогава ме връхлетяха толкова много спомени, че бе просто нереално. Един от изникналите въпроси беше "Дърветата от дърво ли са?". Проклет да бе изобретателят на каноконлита.
– Какво мислиш? – попита Джема и аз щях да ѝ кажа точно какво мисля, ако една сестра не ни беше прекъснала, преди да успея да го сторя.
– Шевовете са добре. Операцията беше успешна. Ще може да използва ръката си пълноценно, след като мине през физиотерапия.
Ръката ми? Какво се беше случило с ръката ми, по дяволите?
После някой излезе и Джема продължи да задава въпроси.
– Здравей, тиквичке – чух гласа на чичо Боб. Изобщо не можех да го свържа с образ. – Чуваш ли ме?
– Мм-мм.
Той се изхили.
– Ще приема това за "да".
Вдигнах свободната си ръка и се опитах да почувствам лицето си. Нямаше го! Тогава Куки насочи ръката ми малко вляво.
– Ето така – каза тя.
О, слава богу. Имах бинт на главата, което бе малко оскърбително, тъй като бинтовете излязоха от употреба още през осемдесетте години, а ето че половината ми лице беше покрито с огромна марля. Сигурно изглеждаше ужасно.
Какво се беше случило с мен, дявол го взел? Тогава си спомних.
– Боже мой! – изпъшках и се опитах да седна.
– О, не, недей – каза гласът и започвах да мисля, че е чичо Боб.
– Уокър – казах, ала излязоха само нечленоразделни звуци.
– Ти разбра ли това? – Явно Чибо питаше Куки. – Нито пък аз. – Той се наведе към мен и заговори силно и отчетливо, сричка по сричка: – Пие ли ти се вода?
Потреперих силно и опипах лицето му с ръка.
– Тук съм – извика той.
Щом докоснах лицето му, покрих устата му с ръка и казах:
– Шшшш.
Куки се изкикоти.
– Съжалявам – каза той и хвана ръката ми.
– Не виждам.
– Ето, топла кърпа. – Куки попи очите и лицето ми, поне тази част, която не беше превързана и най-после успях да отлепя клепачите си един от друг.
Примигнах и се опитах да фокусирам. Чичо Боб беше от дясната ми страна и аз се протегнах отново, за да пипна лицето му, тъмните му мустаци погъделичкаха дланта ми. Куки беше отляво и държеше другата ми ръка, но не можех да я стисна.
– Рейес – казах, когато тя стрелна с поглед чичо Боб.
– Той е добре, миличка. Не се тревожи за него.
Послушах съвета. Отново се унесох, събуждах се и заспивах в продължение на часове. В един момент имаше някакви хора, а в следващия бяха други. Когато накрая се събудих, без да се чувствам, сякаш върху мен се е стоварила цяла къща – всъщност още се чувствах, сякаш върху мен се е стоварила цяла къща, но можех да остана будна за повече от десет секунди, – в стаята беше тъмно и светеше само една слаба лампа на апарата до мен. И нямаше посетители, с изключение на един – Рейес.