– Какво?
– Ти ме свърза, Дъч. Честно казано, ако имаше и най-малка представа за това, на което си способна, щеше да сториш и много повече. И между другото, трябва да го разбереш. – Той ме изгледа сърдито. – Такава война не води доникъде.
– Каква война? – попитах възмутена. – Твоята война? Тази, която започнаха приятелчетата ти от долната земя? – Поклатих глава, доколкото ми беше възможно. – Не искам да имам нещо общо. Приключих. С теб. С всичко това.
– Дъч, те искат само теб. Искат портала, а това си ти. Освен това са намерили начин да те проследят. Намерили са начин да те открият. – Той се наведе над мен, събра вежди и не можех да преценя дали беше от болка или от гняв. Или от двете заедно. – Трябва да разбереш на какво си способна, на какво си способна наистина и това трябва да стане сега. Не се занимавай повече с тези хора. Трябва да се съсредоточиш върху истинската си работа.
– Тези хора са истинската ми работа.
– Не задълго – отсече той само миг преди да ми хвърли поглед откъм вратата и да изчезне. Типично по мъжки. Напълно неспособен да се изправи и да спори с мен.
Погледнах към вратата и там видях полицай. Не бях в настроение да говоря, затова затворих очи и се престорих на заспала.
– Будна си – каза полицаят.
– Не съм – отворих очи и го погледнах, но не можех да различа лицето му, заради светлината, която идваше зад гърба му. Той влезе в стаята и светлината от апаратите освети лицето на Оуен Вон, моя смъртен враг. Беше типично за него да срита момиче, паднало на земята, за едното забавление.
Взе картона ми и се зачете в него.
– Все така се оправяш – каза той и в гласа му пролича изненада. – Претърпяваш нови и нови поражения, а винаги се оправяш.
– Да ме довършиш ли си дошъл?
Той ме погледна слисано, но после изражението му стана решително.
– Мога да разбера защо мислиш така.
След деня, който бях имала, любезничене с човека, който се бе опитал да ме убие и/или осакати в гимназията, беше на последно място в списъка ми с желани за правене неща. В момента се мъдреше точно под "заврени стръкчета бамбук под ноктите" и над "предателство от обичан човек" в списъка ми с нещата, които мразех.
Погледнах го за миг, любопитството ми беше твърде силно, независимо от поредността в списъка.
– Какво съм ти направила в училище? – попитах, като едва мърдах устни.
Той поклати глава.
– Нищо. Беше много отдавна. Вече няма значение.
Бентът се пропука и най-сетне в мен бликнаха чувства от всякакъв характер.
– Просто ми кажи – изрекох едва ли не умолително, – кажи ми как съм сгрешила, за да го направя отново. Коя е грешката, която повтарям постоянно? – Дъхът ми секна в гръдния ми кош и аз млъкнах.
– Чарли...
– Оуен. – Закрих лице с ръката, която можех да движа, и я захапах, за да не се разплача. – Кажи ми, моля те.
Той въздъхна.
– Взе ми панталоните.
Свалих си ръката, колкото да мога да надзърна между пръстите си.
– Моля?
– Около месец, преди да се опитам да те прегазя, за да умреш от бавна и мъчителна смърт, разлях портокалов сок върху панталоните си. Отидох в тоалетната и ги сложих на мивката, за да изсъхнат, но едно от момчетата ги взе на шега. Изтича и ги хвърли в женската тоалетна. И ти ги взе.
– Дори не съм.., чакай, така беше. Лари Виджил отвори вратата на тоалетната и хвърли вътре чифт мъжки панталони. И... – Хвърлих му извинителен поглед. – Аз ги взех. Мислех, че са от шкафчетата. А на следващия ден... – Срам ме беше да си призная на глас. – ...ги обух. Беше просто шега. Оуен, нямах представа, че са били твои. Реших, че са взети от нечие шкафче и този, на когото са, има спортен екип или друго, което да облече.
– Не бяха и нямах. Просто ме оставиха там и по-късно, когато ти ги облече, мислех, че знаеш, че са мои. – Той наведе поглед засрамено. – На следващия ден, когато мина покрай мен, ме погледна и се изсмя.
Прокарах ръка през косата си и потреперих, като напипах шевове.
– Оуен, не съм се смяла на теб. Смяла съм се просто ей така. Вероятно на нещо, което Джесика е казала. – Джесика беше най-добрата ми приятелка от детството, докато не направих грешката да ѝ кажа твърде много за себе си.
– Сега знам това – каза той. Стоеше до прозореца и се взираше в кампуса на колежа.
– Но има продължение на историята, нали?
Той кимна и се извърна.
– Не можех да изляза от тоалетната. Беше в края на деня и всички си отидоха вкъщи, а аз стоях в тоалетната без панталони. Затова изчаках всички автобуси да тръгнат, сложих си якето и тръгнах да си ходя.
Потреперих. Колко ли е бил засрамен.
– Боже мой – изплаках, щом споменът изплува. – Ти си бил онова хлапе, което "Деветките на Юга" пребиха.