Той оправи вратовръзката си и огледа картините по стените. Имах три рисунки, дело на приятелката ми Пари. Двете изобразяваха детективи от старата школа, жени естествено, с меки шапки и шлифери и димящи оръжия на нивото на пламтящите им очи. Третата, разположена точно зад бюрото ми, бе по-скоро в стил готика – с момиче, което измиваше кръв от ръкавите си. Беше достатъчно абстрактна, че да не се различава много добре какво прави – наша си шега с Пари. В смисъл, че денят за пране идва, когато се порежеш на хартия или си пресрещнеш пръста.
– Разбира се – каза той, след като си пое дълбоко дъх. – Жена ми я няма вече малко повече от седмица.
– Ужасно съжалявам – казах и взех тефтер и химикалка от бюрото си. – Може ли да ми обясните какво се случи?
– Да. – Той стисна устни скръбно. – Съпругата ми беше излязла за дълго с приятели, затова не се притесних, когато се събудих около полунощ и нея още я нямаше.
– В кой ден беше това? – попитах, докато си записвах.
Той вдигна очи и се замисли.
– Миналия петък вечерта. Събудих се в събота, а нея още я нямаше.
– И вие я потърсихте на мобилния телефон?
– Да, а после се обадих на приятелите, с които беше излязла.
– Мобилният ѝ телефон беше ли включен?
– Нейният мобилен телефон?
Аз спрях и го погледнах.
– Нейният мобилен телефон. Беше ли включен, когато я потърсихте, или чухте направо гласова поща?
– Не съм сигурен – каза той и събра вежди. – Хм, май беше гласова поща. По това време вече бях много притеснен.
Грешен отговор.
– Естествено. По кое време се е разделила с приятелите си?
– Към два часа.
– Ще ми трябват имената и телефоните им.
– Разбира се. – Той потърси в куфарчето си и ми подаде един лист от кожената папка, която извади. – Това е списък на повечето от приятелите ѝ. Тези, с които беше онази нощ, са отбелязани.
– Чудесно, благодаря ви. Ами семейството?
– Родителите ѝ починаха преди няколко години, но тя има сестра тук в Албукърки и брат в Санта Фе. Той има строителна фирма. Вижте... – Той се приближи до бюрото ми. – Те не бяха много близки. Тя не обичаше да говори за това, но исках да ви кажа, в случай че ви се сторят неотзивчиви.
Интересно.
– Разбирам. И в моето семейство няма кой знае каква отзивчивост. – Със сестра ми наскоро бяхме възстановили връзката си след години безразличие, но с мащехата ми почти не си говорехме от десетилетия. При положение че повечето ѝ изказвания бяха груби и егоистични, приемах хладните ни отношения положително.
За да изглежда по-официално записах имената на брат ѝ и сестра ѝ и местата, където е работела като доброволец. Той сбърка глаголното време, но засега щях да отмина това.
– Получихте ли искане за откуп?
– Не, но от ФБР очакват точно това. Имам предвид, би трябвало да е това. Аз съм заможен. Просто ще ми поискат пари, нали?
– Не мога да съм сигурна, но определено е възможно. Мисля, че разполагам с достатъчно информация, за да започна. Имам само още един въпрос. – Погледнах го в стил Алекс Требек – съчувствено, с лека надменност, предимно защото Алекс Требек знае предварително отговора на финалния въпрос. Точно като мен сега. – Понякога имаме усещане, доктор Йост, някакъв инстинкт. Случвало ли ви се е?
През лицето му премина болка и той наведе глава.
– Да, случвало ми се е.
– А в този случай? Имате ли чувството, че жена ви е жива и чака да я намерите?
Без да отмества поглед от пода, той поклати глава.
– Ще ми се да вярвам, че е така, но вече не съм сигурен.
Отново грешен отговор. Би се провалил с гръм и трясък във финалния кръг на играта "Риск". Грешките в глаголното време, фактът, че не знае дали телефонът на съпругата му е бил включен или не – ако я бе търсил изобщо, би трябвало да знае, – дребната подробност, че не беше споменал името на жена си през целия разговор, говореха за богат лекар с окървавени ръце. Пропускането на името ѝ означаваше, че вече не я възприема като живо същество. Въпреки че не беше сигурно доказателство за смъртта на госпожа Йост, това беше сериозен знак. Или пък умишлено се опитваше да не я възприема като личност, като я избутваше от съзнанието си.
Последната капка беше обстоятелството, че хората, чийто брачен партньор или дете са изчезнали, се вкопчваха в надеждата, че те са още живи с всички сили, особено само седмица след изчезването. Понякога, дори и след като видеха останките на близките си, не преставаха да се надяват. Просто не можеха да се откажат. Но някой, който е убил брачния си партньор, няма как да се опре на тази надежда, независимо че е фалшива. Това означаваше, че госпожа Йост най-вероятно беше мъртва. Нямах намерение да го уведомявам, че съм наясно с вината му, за в случай че грешах. Ако беше жива, щях да имам нужда от време да я намеря, преди той да довърши деянието си.