Нямах сили да споря с него. Болката ги изцеждаше от тялото ми толкова бързо, че то не можеше да навакса.
Джема влезе с разширени от притеснение очи и разбрах, че има и още нещо, освен гнева на татко.
– Опитах се да го разубедя, Чарли.
– Защо? – Той се обърна към нея с изкривена от яд физиономия. Никога не бях виждала татко такъв. Винаги бе спокойният, хладнокръвният сред нас. – За да стига до болница през седмица? Това ли искаш за нея?
– Искам да е щастлива, татко. Тя харесва професията си и се справя добре, ние нямаме думата.
Той се извърна от нея, едва ли не отвратен. Зачудих се къде ли бе Дениз, дяволската ми мащеха, и тогава я видях да стои в коридора с тревожно изражение. Вдигна поглед, когато двама полицаи минаха покрай нея и влязоха в стаята. И чудо на чудесата, единият от тях беше Оуен Вон, естествено, и знаех, че ще стане далеч по-зле.
– Шарлот Дейвидсън? – попита полицаят, когото не познавах и не се беше опитвал да ме убие.
– Татко – обади се Джема, – помисли какво правиш.
– Това е тя – каза Вон, сякаш му бе ненавистно това, което вършеше.
Чичо Боб заговори с натежал от подозрение глас.
– Какво правиш, Лиланд?
– Това, което трябваше да направя преди много време.
– Госпожице Дейвидсън – съобщи полицаят, – тук сме, за да ви арестуваме за подпомагане и съдействие на престъпник и възпрепятстване на правосъдието при задържане на осъден.
Занемях с широко отворена уста. Местех поглед от тях към татко и обратно.
– Моля те, татко – повтори Джема.
– Предвид физическото ви състояние, ще ви помолим да се явите доброволно в рамките на следващата седмица за официален арест. Правата ви като лицензиран частен детектив са замразени, докато следствието установи степента на вашата намеса в бягството и последвалото укриване на Рейес Фароу.
Седях и слушах вцепенена и мълчалива, докато той говореше. Баща ми беше направил това. Единственият човек, на когото можех да разчитам, когато бях малка. Моята опора.
В някакъв момент насред шума от капещ някъде наблизо кран изпаднах в сюрреалистично състояние. Чувах татко и чичо Боб да спорят ожесточено, сестрите тичаха наоколо,
Джема и Куки ми говореха нежно и утешително. Всичко беше оцветено в червено. Татко. Рейес. Нейтън Йост. Ърл Уокър. Това беше достатъчно да ядоса едно момиче.
Внезапно лумналият ми гняв явно беше призовал Рейес. Той се появи веднага, обвит в развятата си мантия. Местеше поглед от спорещите хора към мен и обратно. Не исках да виждам точно него. По-скоро исках да го накажа. Виждах предателство. Безскрупулно поведение. Убийство.
– Рей’азиел – прошепнах със затаен дъх, с намерение да го пратя в тялото му завинаги, но той се озова пред мен само за миг.
– Да не си посмяла – изръмжа.
Аз го изгледах заплашително.
– Не ми нареждай.
Той смъкна качулката си, изумително красивото му лице беше на сантиметри от моето.
– Значи ще ме накажеш? Освобождаваш ме, когато имаш нужда от мен, а после отново ме свързваш? – Наведе се толкова близо към мен, че подушвах гръмотевичната буря, която бушуваше в него, изпаренията от сутрешната роса под топлината на слънцето. – Майната ти, тогава.
Бях разтърсена до дъното на душата си, гневът ми бушуваше и насищаше околното пространство с енергията, изливаща се от мен.
– Какво е това? – чух някой да пита.
Вдигнах поглед, огледах се и видях, че всички са се хванали за някаква мебел, един за друг.., нещо, което да ги задържи. Чичо Боб се препъна и хукна към мен. Той знаеше. Някак си бе разбрал.
Хвана брадичката ми с ръка.
– Чарли...
Лампите замъждукаха. От коридора се чуха писъци и видях водопади от искри.
– Чарли, миличка, трябва да спреш.
Куки се появи пред мен с разширени от страх очи, беше се хванала за една количка с апаратура.
– Чарли – каза отново чичо Боб нежно и утешително и миг по-късно отново бях в реалността. Той беше пред мен, а аз се бях върнала в тялото си от плът и кръв. Наложих си да се успокоя, да поема дълбоко въздух, за да мога да контролирам енергията, която струеше от мен.
От коридора проехтяха писъци и викове. Хората се опитваха да се изправят на крака. Оборудването беше прекатурено, лампите висяха на жиците.
Тогава баща ми насочи очи към мен. Той също знаеше.
И ето че Рейес отново се озова до мен, смесица от гняв и задоволство огряваше прекрасното му изменническо лице.
– Най-сетне – процеди той през зъби и изчезна.