После стана тихо, чичо Боб ме изведе от болницата и ме отнесе нагоре по стълбите до апартамента ми и канапето, което Куки ми беше постлала с чаршафи и ми беше приготвила юрганчето с Бъгс Бъни и безалкохолно на масичката, която беше приближила. Бях в апартамента си с шевове, превръзка на ръката, шина на крака и всичко останало.
– Нарекоха го земетресение – каза Куки, а в тона ѝ се долавяше облекчение. Сякаш някой би предположил, че тази вълнообразна сила произлиза от човек, а още повече от такъв, който не е способен да върви и да дъвче дъвка едновременно. Излишно се бе разтревожила. – Обади се Нийл Госет от затвора. Има новини за статута на Рейес и иска да знае как си. – Странно, но не ме беше грижа. – Казах му същото като на останалите. Ако искаш да му се обадиш по-късно, ще ти оставя телефона тук. – Тя го сложи на масичката до безалкохолната напитка.
– Аз ще се погрижа за това, миличка – рече чичо Боб, който пърхаше около мен не по-малко от Куки. – Не се тревожи от това, което стори баща ти. Аз ще оправя нещата. – Тръгна си притеснен и ядосан и ми се искаше да го предупредя колко е опасно да се шофира в такова състояние, но бях вцепенена, и дори идеята да се правя на умница не ме привлече.
Така че седях в пълен шок, потънала в самосъжаление доста дълго, преди да се унеса, а Куки остана до мен. Сега поне можех да спя и се оказа, че искам да правя само това.
На вратата се почука. Нямах сили да приемам посетители. Бяха ми нужни да докуцукам до бара и да се покатеря върху него със здравия си крак. Вдигнах другия, седнах на твърдите плочки и се облегнах на стената. Усещах студа в раните си. Не заслужавах да ми е удобно, просната на канапето, да гледам сапунени сериали по цял ден, били те и с десетгодишна давност.
Сряда седеше с кръстосани крака в отсрещния ъгъл на шкафчето с ножа в скута си и аз се зачудих дали го държи там, за да я защитава, да я предпази от предателството на едва ли не всеки мъж в живота ѝ. Вероятно не.
Лекарствата бяха облекчили пулсирането в крака и ръката ми. Очевидно преценката ми бе неточна, когато бях решила да предприема рисковано аматьорско изкачване на Еверест, който в случая беше барплотът ми. Нямах представа как ще сляза.
Усещах, че Рейес се навърта наоколо, крие се в сенките, но наднича и чака. Тъкмо се канех да му кажа да се омита, когато вратата се отвори и моят приятел рокер Донован влезе като у дома си. Мафиотът и принцът го следваха. Засрамена, отклоних поглед. Шевове по лицето надали бяха приятна гледка. Слава богу, имах огромна превръзка, която покриваше половината ми физиономия. Може би той нямаше да забележи. Нямаше да ми е много приятно да ме разлюби толкова скоро, след като се беше влюбил в мен.
Той ме изгледа с любопитство и ахна беззвучно.
Покрих лицето си с една ръка, още не можех да вдигна другата, без да изкрещя.
– Какво е станало с теб, по дяволите? – попита той. Премести един стол пред барплота встрани, за да види по-добре – Блейк ли го направи?
– Кой? – попитах и надникнах през пръсти.
Принцът се взираше в шината на крака ми. Бях облякла къси панталони с помощта на Куки и тя я беше сложила отново, за да не сгъвам крака си. Явно трябваше сухожилията да зараснат преди това. Превръзката върху раната от порязване се виждаше през каишките на шината. Той сложи ръка върху нея и ме погледна разтревожено.
Мафиотът стоеше до стената с ръце в джобовете и явно се чувстваше неудобно.
– Блейк, онзи, на когото спаси живота онази вечер.
– О, не. – Пак събрах пръсти. – Сама си го причиних.
– Не си ли малко сурова към себе си?
– Как е Артемида? – попитах, но вече знаех отговора. Скръб изпълни въздуха. Същата болка като онази, когато Куки ми каза за Гарет.
– Отиде си.
Стиснах устни. Доста смърт ми се събра напоследък. Поех дълбоко дъх и промълвих:
– Съжалявам.
– И аз, скъпа.
– Намерихте ли вашия човек?
– Кого, Блейк? Взе, че се вразуми и отиде в полицията.
– И аз това щях да направя, ако търсехте мен.
– Малко се съмнявам. – Усетих как плъзна пръсти по ръката ми и ги спря около китката ми. Много внимателно дръпна ръката от лицето ми. Както бях седнала на бара, главата ми беше малко по-високо от неговата, така че погледнах надолу. Изглеждаше доста добре за мърляв рокер. Мърлявите рокери, разбира се, бяха точно моят тип.
– Какво правиш тук? – попитах.
Той бръкна в джоба с едната си ръка, докато другата остана върху моята и извади ключ. – Донесох ти ключ.
Изненадах се, когато го остави в ръката ми.
– Ключ за какво?
Принцът се обади с горчивина в гласа.