– За приюта.
– Когато поискаш да говориш с Ракетата – каза Донован и изгледа кръвнишки приятеля си, – можеш да влизаш през предната врата. Няма вече да прескачаш огради и да нахълтваш през прозорците.
– Трошиш всичко – вметна принцът.
Явно не ме искаше там, а аз мислех, че сме приятели.
– Съжалявам. Нямаше да ходя там, ако информацията, която ми дава Ракетата, не беше толкова ценна.
– Ти не разбра правилно раздразнението му – каза Донован.
– Нашето раздразнение – намеси се и мафиотът, също толкова недоволен.
Донован се ухили.
– Не искат да имаш ключ, защото едно от любимите ни неща беше да гледаме корема ти и как минаваш през онова тесничко прозорче – той вдигна палеца и средния си пръст, за да покаже тесния отвор на прозореца.
Принцът се усмихна.
– На мен особено ми харесва, когато прозорецът се затвори, докато си по средата и си заклещиш задника.
Двамата с мафиота чукнаха длани.
– Напълно съм шокирана – казах напълно шокирана. – Вие сте знаели през цялото време? Гледали сте ме?
– Най-вече задника ти – намигна ми принцът. Чаровник.
– Какво се случи, сладурче?
Погледнах Донован, срещнах съчувствения му поглед и всичко ме връхлетя отново като ураган. В гърлото ми заседна буца, а очите ми се насълзиха.
– По моя вина убиха един от най-близките ми приятели. – Предателска влага се процеди през миглите ми, докато изучавах Донован. С рокерите поне си наясно за позицията им, която обикновено е на десет крачки от мотора. Не ти създават илюзията, че си на първо място. Няма обещания, гаранции и мили глупости, пошепнати в ухото.
Дишах на пресекулки и той приближи на една ръка разстояние.
Така че се протегнах.
Хванах ризата му и го придърпах. Трябваше да помисля за вида си. Лицето ми беше накълцано, но аз исках да усетя вкуса му в устата си. Наведох се и притиснах устни в неговите. Той се наведе напред и ме остави да го целуна. Целувката беше нежна, търпелива и мъничко ненаситна.
Мушнах ръка в якето му и го придърпах още по-близо. Той попритисна устни по-силно, но едва-едва в отчаяно усилие да не ме нарани.
– Това за мен ли бе предназначено, Дъч? – изръмжа Рейес. Беше толкова близо, че топлината му ме покриваше като одеяло. Мислено го пратих на майната му и той изчезна. Но болката, която се излъчваше от него точно преди това, беше толкова силна, че ми спря дъха и аз ахнах.
Донован веднага спря да ме целува.
Когато отворих очи, ръката на принца беше на рамото на Донован, сякаш за да го накара да спре. Донован кимна и принцът отдръпна ръката си.
– Сладурче – каза Донован, а в очите му проблясваше признателност – не знам къде да те докосна без да те нараня, а сега нямаш нужда от повече наранявания. – Той прокара пръсти по здравата ми буза. – Но бих излъгал, ако кажа, че не съм силно изкушен.
– Съжалявам. Не трябваше да го правя – казах, внезапно засрамена. Момиченцето седеше ококорено, сякаш гледаше порно филм. Май наистина щях да се отърва от нея.
С помощта на бодигардовете си Донован ме взе на ръце.
– Как се казвате? – попитах принца и мафиота, докато ме носеха към леглото, което беше малко безмислено, след как» всичките ми неща бяха на канапето. Те обаче метнаха няколко одеяла и решиха, че става.
Пръв заговори принцът.
– Аз съм Ерик – и ми намигна отново, – а маймуната до краката ти е Майкъл.
– Маймуна, а? – попита Майкъл. – Това ли успя да измислиш?
Трябваше да призная, че Майкъл излъчваше сексапил в стил Брандо и се обзалагах на шевовете си, че мацките се лепят по него.
Принц Ерик се изкикоти.
– Дотолкова ми стига образованието.
– Личи си.
Щом ме завиха добре, Ерик и Майкъл излязоха от стаята, а Донован коленичи до мен.
– Аз съм Донован.
Въпреки болката, се усмихнах.
– Знам.
– Харесвам те.
Сложих ръка на гърдите си, сякаш бях обидена.
– Последния път каза, че си влюбен в мен.
– Да, ето как тръгват клюките – подхвърли той и сви рамене. – Никой не иска заслепен от любов водач. Ще започнат бунтове, безредици, а после, току-виж се стигнало и до униформени тениски за бандата. – Той се наведе и целуна ръката ми. – Почини си.
Щом си тръгна, болката се върна, празнотата и възмущението от предателството бушуваха в мен. Рейес можеше да се гръмне. Татко можеше да се гръмне. Чичо Боб можеше.., всъщност не, още харесвах чичо Боб. Когато отново затворих очи, съвсем се бях вкиснала. От депресията на човек наистина му се спи постоянно. Кой да знае?
Глава 27
Пардон за това, дето ще се случи.