НАДПИС НА ТЕНИСКА
По средата на една неприятна сцена, в която момиченце с превръзка на окото се опитваше да ме убеди, че ѝ дължа дванайсет долара, за това, че ми е събрала зъбите от тротоара и ги е сложила в картонена чашка, чух друг глас. Толкова познат и скъп, че сърцето ми подскочи.
– Цял ден ли ще спиш?
Започнах да се събуждам и сложих ръка върху очите си в знак на протест. Този път може би щеше да се получи. Може би щях да успея да спра действителността и нямаше да се наложи да се изправям пред нея. Напоследък не беше никак приятна.
– Ще приема това за "да".
Въздъхнах и отворих очи. Е, само едното. Другото отново беше залепено. Исках да го разтъркам, но забравих и се опитах да го направя с лявата си ръка. Прониза ме пареща болка от долната ѝ страна. Явно действието на лекарствата беше свършило. Пръстите ми, обаче, се движеха по-добре. Жътварството на души очевидно си имаше своите предимства.
Поех дълбоко дъх и погледнах през вратата на спалнята си към мъжа, седнал на барплота точно като мен по-рано. Носеше същата риза отпреди няколко дни, широки джинси и работни ботуши. Беше опънал единия си крак, а ръката му беше на коляното, седеше и ме гледаше, сребристите му очи ме поглъщаха и явно беше разстроен от гледката.
– Новата ми външност ли те притеснява? – попитах, за да прекъсна продължителното му мълчание.
– Не си се шегувала – каза той. – Ярка си като фар, блещукащ и топъл. Ти си като пламък, който привлича нощните пеперуди.
В гърдите ми се надигна буца, когато той заговори. Бях му отнела всичко. Имаше дълъг живот пред себе си.
– Съжалявам, Гарет – казах, а на очите ми пареше. Това със сълзите започваше да става малко нелепо, но не можех да ги сдържа. Беше като да спра дъжда, който се сипе от небето.
Закрих очите си с ръка и се опитах да се стегна.
– Как може да си виновна за това, Чарлс? Вършех си работата.
– А работата ти бях аз – отново се обърнах към него, – аз направих това. Заради мен те убиха.
– Заради мен ме убиха. Трябваше да се наведа.
Лекичко се засмях. Колкото и странно да изглеждаше, в тази стая бе имало двама души, които можеха да избегнат куршум с навеждане. Гарет не беше един от тях.
– Трябваше да повикаш подкрепление. Мислех, че в армията са те подготвили по-добре.
– Трябваше да ме подготвят за такива като теб. – Извърна се с гръб към мен. – Трябва да знаеш, че сега, когато виждам господин Уонг, той ме ужасява още повече.
– Нямаш идея дори колко се радвам да го науча. Ужасно жалко е, че ще просъществуваш във вечността небръснат.
Той се усмихна.
– Жалкото е, че ти ще просъществуваш в живота с тези пилешки бутчета – и посочи краката ми.
Ахнах, искрено възмутена.
– Извини ме. Краката ми са си много хубави. – Опитах се да вдигна здравия, но от това другият ме заболя. Може би ревнуваше от вниманието, което брат му получаваше. – Истинска легенда са. Питай отбора по шах в гимназията. И нека фразата "отбор по шах" не те заблуждава.
В този момент осъзнах нещо и се загледах изумена в Гарет.
– Бях непряко отговорна за смъртта ти. Ти си моят пазител. Онзи, за когото ми разказа сестра Мери Елизабет. Това е страхотно. Така не ми се искаше пазителят ми да е убиец на кучета или долен лъжец.
На лицето му се появи ленива усмивка.
– Не мисля, че някой се е впечатлил особено от представянето ми. Не съм твой пазител.
– Сигурен ли си?
– Напълно.
– Мамка му. За смъртта на колко хора ще нося непряка вина тази седмица?
– Това не може да се чуе всеки ден. Твоят пазител вече е избран.
Погледнах го изненадана.
– Ти как... Защо не дойдеш тук, за да не крещим през апартамента?
– Първо, апартаментът ти е с размери на въртележка за хамстер.
– Не е.
– Второ, не мога. Пазителката ти приема работата си много присърце.
– Какво? Къде? – огледах се. – Той е тя?
Направих неуспешен опит да седна, примъкнах се няколко сантиметра и се хванах за таблата на леглото и в този момент в стаята се чу тих тътен. Въздухът се разхлади, от което дъхът ми се превърна във видима пара. Огледах всяко ъгълче на стаята, но не видях нищо. Вдигнах ръка с разтворена длан в знак на гостоприемство към този, който витаеше наоколо и в този момент до мен изгърмя силен гърлен лай, разтресе прозорците и прокънтя между стените. Леглото ми се наклони и Артемида скочи върху него.
– Артемида! – възкликнах и я прегърнах. Явно ѝ се играеше, но усещаше, че не съм в състояние. Тя легна до мен и ме побутна с нос, а късата ѝ опашка се движеше със скорост два километра в минута.