– Опитах се да вляза в стаята по-рано – каза Гарет. – Предупреждавам те, че скача право към сънната артерия.
– Артемида? Куче? О, боже, точно така. Аз бях непряко отговорна за смъртта ѝ, заради това, че се борихме зад приюта. Не си представях куче. Не бях виждала куче след смъртта му. Не са се шегували в онзи филм, като твърдяха, че кучетата отиват в рая. – Почесах я по ушите и я прегърнах. Болката внезапно намаля. – Чудя се дали да кажа на Донован.
– Той ли е новият ти приятел?
О, боже, пак ли тия глупости.
– Виж, достатъчно слушах същото от Рейес за теб.
– Той мисли, че съм приятелят ти?
– Така те нарича.
Гарет се намръщи.
– А такъв ли съм?
– Трън в задника ли?
– Намерило се кой да го каже. Пред мен е вечността. Е, какво, ще стане ли свалката?
– Уф. Не, дори и да беше последният мъртъв следотърсач във вселената.
– Че защо пък? – попита обидено той. – Налиташе на Рейес в мига, когато се появеше в нематериалното си тяло.
– От него няма да получа измръзване.
– Да не говорим как едва не изнасили онзи рокер, и между другото за какво беше онази история? Той пък с какво те привлече, Чарлс?
– Няма да ме разболее от пневмония. – Обърнах се към Артемида и напълно пренебрегнах факта, че и тя беше студена като Гарет. – Освен това Донован е непресторен човек. Би ме продал срещу карбуратор и двамата го знаем. Така, когато ме лъже, мами и ме използва за стръв, няма да съм толкова заблудена, както с другите мъже в живота ми, които правят същото. Нарича се самозащита.
– Нарича се омраза към себе си.
– Все едно – казах. Тогава се сетих, че имаме недовършена работа. – Ти така и не приключи списъка си.
– А, да – той облегна глава на стената и попита: – Докъде бях стигнал?
– Мен ли питаш? Не обръщах особено внимание.
– Добре, нека да помисля. – Той изброи на пръсти. – Класация на петте неща, които не бива да казваш на жътвар на души: Уморен съм до смърт; Убиваш ме; Умирам да направя това; Тази връзка ще ме довърши.
– Значи сме на номер едно – казах, като се опитвах да не се изкискам.
Той се ухили и впери поглед в мен.
– Първото, което не бива да казваш на жътвар на души, е.., готова ли си?
– Ще го кажеш ли най-сетне?
– Ще ти хареса.
– Суопс.
– Докато смъртта ни раздели.
Застинах, реалността ме зашлеви като физически удар.
– Знаех си, че ще ти хареса – заяви той весело, – нали си непряко отговорна за смъртта ми.
– Сам каза, че не съм непряко отговорна за смъртта ти.
– Излъгах.
– Виждаш ли, заблуда.
– По-късно планирам и да те измамя. Вероятно ще те използвам за стръв също така. – Той се усмихна и сложи ръце зад главата си, явно се наслаждаваше на възможността, която му даваше вечността, да се гаври с мен.
– Да знаеш, че започнах да се чувствам по-малко непряко отговорна за смъртта ти.
– Много се радвам. Кое е мъртвото момиче?
Погледнах към Сряда, която стоеше до леглото ми. Беше съвсем различна, откакто Артемида беше дошла. Още държеше ножа, сякаш животът ѝ зависеше от това, но се усмихваше и погали лъскавия гръб на ротвайлера, преди да вдигне поглед към мен. Право към мен. Погледна ме в очите. Бях неподготвена, че ще премине. Преди да съм успяла да попитам за името ѝ, тя пристъпи напред и премина.
– Иха! – чух Гарет да възкликва, но аз затворих очи и потърсих информация в спомените ѝ. Казваше се Мери. Беше умряла на шест от треска. Тя не знаеше през коя година е станало, но от дрехите и заобикалящата я среда в спомените ѝ съдех, че е някъде около края на деветнайсети век. Беше си пожелала пони за рождения ден, но родителите ѝ не можели да си го позволят. Вместо това баща ѝ направил кукла, но тя я хвърлила в реката зад къщата от яд. Съжалила, че го е направила и скочила в ледената вода да си я вземе, заради което умряла три дни по-късно.
Родителите ѝ сложили куклата в ковчега ѝ, без да знаят какво е сторила. Когато чула ангелите да говорят за мен, заменила куклата с нож и решила да бъде мой пазител, докато се появи истинският. Не ми се искаше да ѝ казвам, че не се е справила много успешно, при положение че намеренията ѝ са били добри.
– Това беше най-изумителното нещо, което съм виждал – сподели Гарет, а на лицето му беше изписано страхопочитание. – Беше като хиляди фойерверки, последвано от блясъка на слънцето. Невероятно красиво.
Поех въздух, прочистих гърло, зарових лицето си в козината на Артемида и промълвих:
– И ти можеш да преминеш през мен.
Не отговори и аз го погледнах.
Той ме наблюдаваше, преценяваше емоциите ми.
– Ти това ли искаш?
– Там е мястото ти.