Той наклони глава и за миг се озова при вратата.
– Наистина нямаш представа на какво си способна, нали?
Намръщих се.
– Тази фраза взе да се изтърква.
– Чух Фароу. Иска да се ориентираш в способностите си заради някаква война. Мислех, че преувеличава. Не съм бил прав.
– Работя по въпроса – уверих го, вече поизморена. Най-много от всичко исках да се сгуша до Артемида и да заспя.
– Мила, ако тази война е и наполовина толкова страшна, колкото предполага Фароу, наистина трябва да откриеш потенциала си.
Супер. Още един досадник, говорещ с гатанки. Точно от това имах нужда.
– А ти какво знаеш за това?
– Знам, че те идват. И да знаеш, Чарлс – той ме изгледа предупредително, – направо са бесни.
Точно когато се канех да попитам за малко подробности, той се стопи във въздуха, както им е навик на мъртвите. Дано този път останеше в тялото си.
Сгуших се по-плътно до Артемида. От нея се излъчваше хлад, който ми подейства добре. Тя въртеше опашле и заравяше нос във врата ми. Погледнах още веднъж към вратата, където допреди малко бе стоял Гарет, преди да се оставя сънят да ме повали.
Откачени мъртъвци.