– Разбирам – казах. – Но трябва да продължавате да вярвате, че тя е добре, доктор Йост.
Той вдигна очи към мен, а погледът му беше престорено печален.
– Значи ще поемете случая? – попита със светнало лице. Все пак скърбящ съпруг, който прави всичко възможно да намери изчезналата си съпруга, би предизвикал по-малко подозрения.
– Е, за да бъда честна, доктор Йост, след като ФБР вече се занимава със случая, не съм сигурна, че мога да направя нещо повече.
– Но можете да направите нещо, нали? Мога да ви напиша чек още сега, ако опира до пари. – Той извади чекова книжка от папката и потърси химикалка в джоба на ризата си.
– Не, не опира до пари – отвърнах и поклатих глава. – Просто не искам да ви ги вземам, ако не мога да направя нищо.
Той кимна с разбиране.
– Нека проуча нещата за няколко дни. Ако реша, че мога да помогна на жена ви, ще ви се обадя.
– Добре – каза той и искрата на надежда проблесна отново. – Значи вие ще ми се обадите?
– Точно така.
Изпратих го до вратата и сложих ръка на рамото му.
– Обещавам, че ще направя всичко по силите си за нея.
Тъжна усмивка пробяга по лицето му.
– Ще платя колкото е необходимо.
Изпратих добрия доктор, изчаках секунда, после се обърнах към Куки и извъртях очи.
– Този е виновен колкото счетоводителя ми.
Куки ахна.
– Виновен е? Не изглежда виновен.
– Нито пък счетоводителят ми – отбелязах и взех да ровя из хартиите по бюрото ѝ.
Тя се протегна и ме плесна по ръката.
– За какво е виновен счетоводителят ти?
Засмуках опакото на дланта си, преди да отговоря.
– За измислени цифри.
– Счетоводителят ти си измисля цифри?
– Защо иначе бих плащала на някого да се грижи за данъците ми? Добре де, все едно. – Вдигнах палец над рамото си. – Виновен. А ние имаме нова изчезнала съпруга. Явно им е сезонът.
Бяхме разрешили случай с изчезнала съпруга само преди две седмици. Междувременно аз бях отвлечена, измъчвана, простреляна и едва не допуснах Гарет, Куки и клиентът ни да загинат. Не беше лоша седмица, казах си без излишна скромност.
– Виновен значи. Това означава ли, че жена му е мъртва?
Бях наясно със статистиката и шансът отговорът да е "да" беше деветдесет и пет процента, но аз не исках да работя, водена от такова предположение.
– Малко е неясно, но този си го бива. Сбърка глаголното време два пъти, от което разбрах, че той е убеден в смъртта на жена си. И нито веднъж не спомена името ѝ.
– Това не е добре – отбеляза Куки с разтревожено изражение.
– Ако не усещах вината да струи от всяка негова пора, щеше напълно да ме заблуди.
– Мен ме заблуди.
Отправих ѝ одобрителна усмивка и заявих:
– Ти винаги си заблудена. Вечно си мислиш добри неща за хората. Затова се разбираме толкова добре. Не успяваш да прозреш през чара ми и поразителната ми красота моята истинска същност.
– О, не, аз виждам истинската ти същност. Просто ми е мъчно за душевноболните. Мисля, че и вие заслужавате нормален живот като всички останали.
– Това е толкова мило – възхитих се като дрогирана клакьорка.
Тя сви рамене.
– Опитвам се да оказвам положително влияние на тези, които не са такива късметлии.
В този момент ми хрумна нещо.
– Мамка му.
– Какво?
– Осъзнах нещо.
– Да не би пак да си забравила да си облечеш бельо?
Изгледах я от упор.
– След като добрият чичо доктор е виновен, той вероятно ще се опита скоро да ме убие. Не е зле да вземеш предпазни мерки.
– Ясно. С какво започваме?
– Може би с бронежилетка. Или поне лют спрей.
– Имах предвид случая. – Куки погледна зад мен. – О, здравейте, господин Дейвидсън.
Обърнах се и видях татко да влиза. Беше се качил от бара по вътрешните стълби, което не беше проблем, все пак беше собственик. Високата му слаба фигура изглеждаше малко прегърбена. Русата му коса не беше сресана, а под кръвясалите му очи имаше лилави сенки. Не от хубавото лилаво. Беше тъмносивкаволилаво, каквото носят депресираните.
Нещата между нас не бяха същите, откакто той допусна да се опитат да ме убият преди известно време. Един от тези, които беше пратил на топло, докато беше детектив, решил да си оправя сметките с татко, след като бил освободен от затвора, като погне семейството му. Така че баща ми набързо ме бе превърнал в мишена, за да спаси сестра ми и мащехата ми от подлия план на онзи, при което едва не се простих с живота си. Това не беше проблем. Проблемът беше, че убеден, че ще заловят онзи, преди да е навредил на някого, изобщо не ми беше споделил, че е изпратил убиец по петите ми. Това ме направи уязвима. Беше ми прикачил Гарет Суопс като опашка, което обикновено е достатъчна защита и за президента, докато произнася реч против оръжията пред Националната оръжейна асоциация, но новият човек, когото Гарет прикрепил към мен, решил да отскочи за кафе точно в момента, когато освободеният затворник си наумил да убива. Имах и неприятен белег през гърдите като доказателство. Или по-скоро щях да имам, ако не оздравявах толкова бързо. Сигурно върви с длъжността жътвар на души.