Такива семейни провинения трудно се забравяха. Все пак ми се искаше да загърбим лошото, но вината струеше от него като евтин одеколон, като постоянно напомняше за случилото се и го държеше на ръка разстояние. Изглежда му беше трудно да си прости. Тази вина му се отразяваше сега, както се случва обикновено.
Не можех да преценя дали силните емоции, които излъчваше в момента, се дължаха на инцидента, или имаше нещо ново и подобрено, без добавени стабилизатори, пълнители или изкуствени оцветители. Той определено се цупеше. Може би имаше киселини в стомаха. По-вероятно беше чул репликата за лютия спрей.
– Здрасти, татко. – Скочих към него и го целунах по сърдитата буза.
– Миличка, може ли да поговорим?
– Да знаеш, като нищо може. Ей сега се връщам – казах на Куки.
Татко ѝ кимна и затвори вратата между стаите ни, като че щеше да помогне. Пред тази врата кула от карти би изглеждала неразрушима.
– За кафето ли става въпрос? – попитах, обзета от внезапно притеснение.
– Кафе?
– О... уфф.., хм, искаш ли една чаша?
– Не, ти си сипи.
Налях си набързо една чаша от контрабандното кафе и седнах зад бюрото си, а той се отпусна на стола срещу мен.
– Какво има? – попитах.
Вдигна поглед към мен, спря и отново го отмести, като избягваше да срещне моя. Лош знак.
С тежка въздишка сподели величествената безумна мисъл, която му тежеше на сърцето.
– Искам да се откажеш от детективската работа.
Въпреки че изявлението бе само една идея по-малко шокиращо от диагноза за венерическо заболяване, не можех да не се възхитя на директния му подход. Като бивш детектив, пенсионирал се с почести, умееше да бъде най-прикритият от всичките ми близки, така че промяната беше приятна.
Но да се откажа от бизнеса си? Същия бизнес, който съм създала от нищото, само с помощта на собствените си ръце и на дизайнера Луи Вюитон? Бизнеса, за който съм жертвала кръв, пот и сълзи? Може би без сълзи и пот, но кръв – да. Много кръв.
Да се откажа? Малко вероятно. Освен това, с какво щях да се занимавам? Туй– то, трябваше да ида в училището за магьосници, когато имах този шанс.
Размърдах се в стола, а татко чакаше отговор. Беше съсредоточен, погледът му беше станал остър и непоколебим, насочен към моя. Необходима ми беше тактика. Предпазливост. Може би и карамелови бонбони с шоколад.
– Ти да не си се побъркал? – попитах и веднага осъзнах, че планът ми да бъда чаровна и подкупваща се изпари в мига, в който си отворих устата.
Чарли...
– Не, татко. Дори не мога да повярвам, че ме молиш за това.
– Не те моля. – Острият му тон накара заплахата, скрита под повърхността, да изскочи и да ме удари с такава сила, че дъхът ми спря. Той сериозно ли говореше? – Можеш да се грижиш за бара на пълен работен ден, докато си намериш нещо друго.
Очевидно.
– Освен ако не искаш да останеш за постоянно, разбира се. Имам нужда от човек да ми води счетоводството, инвентаризацията и да прави поръчките.
Какво ставаше, дявол го взел?
– Ще те разбера, ако не искаш. Мога да ти уредя нещо друго. А може и да продължиш да учиш за магистратура. – В очите му проблесна надежда. – Аз ще платя. До последния цент.
– Татко...
– Нони Бачича си търси нов офис мениджър.
– Татко...
– Ще те наеме веднага.
– Престани, татко. – Скочих от стола, за да му привлека вниманието. Когато успях, опрях длани на бюрото, наведох се напред и изрекох възможно най-мило:
– Не.
– Защо не?
– Защо не? – Вдигнах ръце изумена. – Защото не става дума само за мен. Имам служители.
– Имаш Куки.
– Точно така, а наемам и други разследващи, когато ситуацията го изисква.
– Куки може да си намери работа навсякъде. Знаеш много добре, че е високо квалифицирана.
Беше прав. Не ѝ плащах колкото заслужаваше, но ѝ харесваше тук. И на мен ми харесваше тя да е тук.
– Имам и случай. Не мога да зарежа всичко просто така.