– Ти не взе парите му. Чух те. Нямаш случай.
– Една жена е изчезнала.
Той също се изправи.
– И този мъж е отговорен – отсече той и посочи входната врата. – Само кажи на чичо си Боб и стой настрана.
Позволих на яда да се изплъзне от устните ми.
– Имам средства, с които те не разполагат. Знаеш това по-добре от всеки. Мога да помогна.
– Да, като предадеш на чичо си всичко, което откриеш. – Той се наведе напред. – И като стоиш настрана.
– Не мога да направя това.
Той сви рамене, гневът и разкаянието се бореха у него.
– Поне ще си помислиш ли?
Стоях, онемяла от идеята. Собственият ми баща ме караше да се откажа от това, с което изкарвах прехраната си. От моето призвание. Трябваше да се досетя, че нещо става, когато ме предостави на убиец.
Той тръгна да си ходи, а аз приближих бюрото и сграбчих ръката му далеч по-отчаяно, отколкото ми се искаше.
– Татко, защо е това?
– Не се ли досещаш? – Изглеждаше изненадан, че питам.
Направих усилие да схвана същността на мисълта му. Това беше татко. Най-добрият ми приятел, докато бях малка. Единственият човек, към когото можех да се обърна, който вярваше на мен, на способностите ми, без да ме гледа, сякаш съм изрод от пътуващ цирк.
– Защо, татко? – Опитах се да смекча болката в гласа си. Не успях.
– Защото – изрече той с дрезгав глас – не мога повече да седя безучастно и да гледам как те бият, отвличат, прострелват.., ти кажи още какво, по дяволите. И това се случва, откакто започна тази работа.
Той протегна ръце, за да посочи офиса ми – втория си етаж – като че ли сградата имаше някаква вина.
Пристъпих назад и се тръснах отново на стола си.
– Татко, разрешавам криминални случаи от петгодишна, помниш ли? За теб.
– Но аз никога не съм те въвличал в мръсната работа. Държах те настрана.
Не можах да сдържа дрезгавия лаещ смях. Да каже такава глупост.
– Преди две седмици, татко. Или вече забрави мишената, която начерта на гърба ми? – Беше евтин трик, но същото можеше да се каже и за идването му тук с настояване да напусна работата си.
Вината, която очевидно го поглъщаше, повлия на моята решителност. Аз я отстоявах. Без значение какъв бе планът му, когато бившият затворник беше започнал да ни преследва, той се бе справил зле, а сега си го връщаше на мен.
– Добре – промълви той, – заслужавам си го, а останалите случаи? Онзи път, когато ядосаният съпруг дойде да те търси въоръжен. Когато двамата мъже те отвлякоха и те смляха от бой, преди да се появи Суопс. Когато хлапе те удари и падна от десетметровия покрив на склад.
– Татко...
– Мога да продължа. И то доста дълго.
Знаех, че може, но той не разбираше. Тези неща си имаха обяснение. Наведох глава, чувствах се странно, като нацупено детенце. Не можех да повярвам, че баща ми ме кара да се чувствам толкова малка. Учудваше ме, че има желание да го прави.
– Значи отговорът ти е молба към мен да се откажа от всичко, за което съм се трудила?
Той издиша бавно.
– Да, предполагам, че е така – каза, като се обърна и тръгна към вратата. – И спри да вземаш от кафето ми.
– Наистина ли си мислиш, че ако зарежа бизнеса, това ще облекчи вината ти?
Дори не забави крачка, но го жегнах. Усетих бързия мощен полъх на чувството, преди да се скрие зад ъгъла.
След като се поядосвах няколко минути – само донякъде заради историята с кафето – се стегнах и се върнах в офиса на Куки.
– Спукана ни е работата. Той знае за кафето.
– Не е прав – промълви тя, без да отмести поглед от компютъра, сякаш се чувстваше засегната.
– Не, аз наистина вземах от кафето му. – Седнах на стола срещу нея.
– Не съм високо квалифицирана.
– Да, миличка, такава си – казах аз, прибягвайки с неудоволствие към тактиката "честността е най-добрата стратегия в бизнеса".
Тя спря да пише и ме погледна.
– Не, обичам тази работа. Никой друг не прави това, което правим ние. Никой не спасява човешки живот като нас. Как би могъл някой да иска повече? – Нейната разпаленост ме изненада. Не бях си давала сметка какво означава за нея работата ни.
Насилих се да се усмихна.
– Той просто е разстроен. Ще му мине. Е, за кафето може би не.
Куки се замисли за миг и каза:
– Може би.., може би, ако му кажеш.
– Какво да му кажа?
– Ами той знае, че виждаш мъртви хора, Чарли. Би те разбрал. Наистина. Дори сестра ти знае, че си жътвар на души.
Поклатих глава.
– Не мога да му кажа такова нещо. Как би се почувствал? Да разбере, че дъщеря му е родена като жътвар на души? – Всичко, свързано със смъртта, имаше лоша слава.