– Дай ми ръка.
Сведох поглед към ръцете си и я измерих подозрително.
– Да не си започнала отново да гледаш на ръка? Нали знаеш какво мисля за това?
Тя се засмя.
– Няма да ти гледам. Дай ми ръката си.
Подчиних се неохотно.
Тя я хвана между дланите си и се наведе към мен.
– Ако Амбър имаше твоите способности, щях много да се гордея с нея. Щях да я обичам и подкрепям, независимо колко зловещо звучи работата ѝ.
– Но ти не си като баща ми.
– Не съм съгласна. – Тя стисна ръцете ми с обич. – Баща ти винаги те е подкрепял. Всичкият този негативизъм, потисканата агресия и омразата към себе си...
– Въобще не се мразя. А задника си го обожавам.
– Всичко е по вина на мащехата ти и начина, по който се е отнасяла към теб. Не на баща ти.
– Мащехата ми е кучка – съгласих се. – Но не съм сигурна, че мога да кажа на татко. Не и това. Не и че съм жътвар на души. – Издърпах ръката си.
Тя я пусна.
– Просто си мисля, че може да приеме нещата по-добре, ако разбере, че вършиш нещо повече от това да говориш с мъртви.
– Може би.
– Е, наистина ли счетоводителят ти е кривнал от правия път?
– Да, като саморъчно направена подстрижка – потвърдих аз, благодарна за смяната на темата. – Трябваше ми цяла вечност, за да намеря счетоводител с гъвкави морални ценности. – Дори намигнах два пъти, за да подчертая казаното. – Явно си имат някакъв етичен кодекс, който се стараят да заобиколят.
Мобилният ми телефон звънна. Извадих го от джоба си и погледнах кой ме търси. Беше Нийл Госет, приятел от училище, който сега беше заместник-комендант на затвора в Санта Фе.
– Ало? – изрекох, защото не ми изглеждаше удобно да кажа: "Подплънките на Чарли".
– Рейес иска да говори.
Глава 3
Да му се не види, Джим!
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Преди време, в галактика, подобна на тази, се родило момиченце с чифт прекрасни родители, които се казвали Мама и Татко.
– Това вече ми е известно.
– Тя имала тъмна коса – казах аз в телефонната слушалка, без да обръщам внимание на репликата на налудничавата си сестра Джема, докато карах Мизъри по междущатската магистрала към Санта Фе. Надявах се да няма полицаи наоколо, защото не ми беше нужна нова глоба, задето говоря по телефона, докато шофирам.
Гарет беше дал зелена светлина за Мизъри, след като я прегледа за механични повреди след онзи лек сблъсък, а явно и Мизъри ми беше простила, така че можехме да потеглим. Възложих на Куки рутинната задача да провери миналото на добрия лекар и напуснах офиса с такава скорост, че след мен се разхвърчаха хартии.
– Имала и блещукащи златисти очи, към които сестрите гукали по цял ден – продължих аз.
– Сестрите са гукали? Това ли разказваш на хората?
– Майката толкова обичала дъщеря си, че жертвала живота си, за да даде шанс на момиченцето си.
– Всъщност не мисля, че е било въпрос на избор.
– В деня, в който се родила дъщеря ѝ, майката умряла и преминала през бебето отвъд, тъй като момиченцето било надарено с магия и светлина, но това натъжило баща ѝ. Не светлината. Той не знаел за това. Преминаването на майката отвъд.
– Схванах.
Задминах камион, чийто шофьор явно не беше наясно, че днес сто и петдесет километра в час са това, което някога бяха сто.
– Момиченцето прекарало в родилното три дълги дни.
– Три дни? Сигурна ли си? – попита Джема със съмнение.
С Джема сме сестри и тя винаги е била наясно, че виждам мъртви хора и че съм единственият жътвар на души отсам Млечния път, вследствие на което помагах на татко, а сега и на чичо Боб в разследванията им. Но никога не сме били особено близки. Открих, че статутът ми на въплъщение на смъртта я отблъсква, а съвсем наскоро установих, че не работата ми я държала на дистанция, а изискването ми да стои далече. Не си бях представяла, че ще го приеме на сериозно.
– Да, престани да ме прекъсваш – скастрих я и се отклоних, за да избегна една гума на пътя. Да оставят гума точно тук. – Докъде бях стигнала? А, да. Никой не идвал да я вземе. Никой не идвал да я види, освен тълпата от мъртви хора, които се струпали на бдение, докато баща ѝ се справи с тъгата дотолкова, че да дойде и да прибере момиченцето вкъщи.
– Мисля, че не бяха три дни.
– Бебето си спомняло това, защото имало много добра краткотрайна памет за новородено.
– Очевидно – каза Джема. – Минавай към интересната част.
Джема беше психиатър, което означаваше, че може да се справи с проблемите на всички останали, освен със своите. Това беше едно от нещата, по които си приличахме. Външността ни обаче не беше от тях. Аз имах тъмна коса и златисти очи, а тя беше класическата руса, синеока красавица, по която мъжките сърца потрепваха. Аз също умеех да накарам сърцата на мъжете да трептят, но успехът ми се дължеше на шантави умения. На способностите на езика ми.