– Значи знаеш, че си спомням деня на раждането си?
– Аха, казвала си ми го хиляди пъти, когато бяхме малки.
Леле, не си спомнях това.
– Значи съм ти казала за огромното страшно създание, обвито от полюшваща се черна мантия, която изпълваше родилната зала като океански вълни, разбиващи се в стените ѝ. Как кръжеше в ъгъла, как остана с мен три дни и ми обещаваше, че татко скоро ще дойде, въпреки че така и не чух гласа му. А това, че се страхувах от него до смърт, защото сякаш самото му присъствие изсмукваше силите ми и спираше дъха ми?
След дълга пауза, която ме накара да се зачудя дали не е заспала отново, тя каза:
– Не, не си споменавала тази част.
– О, добре тогава. – Забарабаних с пръсти по волана в ритъма на класическия рок, който звучеше като фон, доволна, че мога да продължа с разказа си. – На третия ден, когато таткото на момиченцето най-сетне се появи да я вземе вкъщи, на нея много ѝ се искаше да го попита: "По дяволите, къде беше, татко?". Само че не беше усъвършенствала говорните си умения. Годините минаваха, а момиченцето беше щастливо. Не беше виждало повече голямото страшно създание, а татко ѝ май наистина я харесваше. Ако не броим онзи път, когато ѝ даде пюре от грах, но грешката си беше негова. А после доведе вкъщи жена на име Дениз и щастието помръкна.
– Добре – каза Джема, – ясна ми е историята за мащехата. Разкажи за огромното създание.
Рейес вероятно бе единственият съкрушителен момент в живота ми, неизвестен за Джема, като изключим нощта, прекарана със 122-ри стрелкови батальон. Празнуваха повишението на един от другарите си. Съдействах им. Проклети охладители за вино. Научих много за изплъзващите маневри онази нощ. Открих и безграничната си воля, която ми помагаше да преживея и най-опустошителния махмурлук.
– Хубаво, ще ти го поднеса в стил образователна детска програма.
– Шофираш ли?
– Не.
– Сигурна ли си? Чувам шум от коли.
– Да.
– Добре, ще го приема в този вариант, понеже имам пациент в девет часа.
– Ясно – казах аз и погледнах часовника си. – И така, родена съм и огромното същество е там, обвито в черна мантия. Удивителен е, но и плашещ. И ме нарече Дъч.
– Я почакай.
– Имаш пациент след секунди. Не можеш ли да отложиш въпросите за накрая?
– Нарекъл те е Дъч? При раждането ти?
Леле, малко се изненадах, че Джема се хвана точно за това.
– Помниш, нали?
– От онази вечер, когато попречи на мъжа да бие онова хлапе. Момчето, което спасихме, те нарече Дъч.
Биваше си я. Когато с Джема бяхме ученички, една вечер ѝ помагах за училищен проект в опасен квартал. Тя искаше да направи видео материал за живота на улицата, за суровото лице на Албукърки. Бяхме се свили в ъгъла на едно изоставено училище и буквално треперехме от студ, когато забелязахме движение пред прозореца на един малък апартамент. С ужас осъзнахме, че един мъж бие момче, и първата ми и единствена мисъл беше да го спася. В отчаянието си запратих тухла по прозореца на мъжа. Учудващо подейства. Той спря да бие момчето и ни подгони. Ние побягнахме към тъмна уличка и търсехме дупка в оградата, която се изпречи пред нас, когато видяхме, че и момчето се е измъкнало. Беше се превил на две на ледената земя, кашляше и се опитваше да си поеме дъх през болката.
Запрепъвахме се обратно към него, той ни погледна, а по лицето му се стичаше кръв и капеше от невероятната му уста. Предложихме да му помогнем, но той отказа, дори стигна дотам да ни заплаши, за да си тръгнем.
Нямахме друг избор. Оставихме го там, ранен и кървящ, но аз се върнах на следващия ден и разбрах от хазяйката, че семейството е заминало посред нощ, като са я завлекли с наема за два месеца. Тя ми каза и името му. Рейес. Само това знаех – години наред това име ме крепеше. Когато най-сетне го открих десет години по-късно, не се учудих, че е прекарал времето в затвора за убийството на същия онзи човек.
А в онази нощ, когато се опитахме да го спасим, той ме беше нарекъл Дъч.
– Не мога да повярвам, че навърза нещата – казах аз. – На мен ми бяха нужни години.
– Е, аз съм по-умна. А има ли някаква връзка?
– Да. Онова същество и Рейес Фароу са едно и също.
След като ѝ отне известно време да осмисли новината, тя попита:
– Как е възможно това?
– Трябва да ти кажа още нещо за Рейес. – Рядко разкривах истината, цялата истина и нищо друго освен истината за Рейес на някого, освен на няколко избрани души, като вероятно ги изправях пред смъртна опасност с това. Джема вече знаеше доста и затова от дълго време я държах на една ръка разстояние. Исках да имаме някогашните отношения. Исках отново да сме близки. Мащехата ни Дениз беше забила клин между нас, но аз не исках вече да сме разделени. Без повече раздели. Точка.