– Трябва да разбера три неща, преди да ти кажа – рекох.
– Добре.
– Първо, седнала ли си?
– Да.
– Второ, психически стабилна ли си?
– Повече, отколкото ти ще бъдеш някога.
Е, това беше незаслужено.
– И трето, как се пише шизофрения?
– Това пък какво общо има?
– Нищо, исках просто да проверя дали ще ми отговориш.
Тя издиша бавно.
– Какво щеше да кажеш?
– Добре, но помни, че те предупредих.
– Чакай, не си. Нямаше предупреждение.
– Точно така, знам, това беше предупреждението ми. "Помни, че те предупредих" беше предупреждението ми.
– О, извинявай.
– Приключи ли?
– Да.
– Мога ли да продължа?
– Чарли.
– Добре, слушай. Рейес Фароу е син на Сатаната. – Уф, казах го. Изрекох го. Разголих си душата. Споделих тайната. И зачаках. Погледнах телефона си. Още беше на линия. – Джема?
– Онзи Сатана?
– Да.
– Питам, защото имах пациент, който по едно време смени името си на Сатана. Сигурна ли си, че не той е бащата на Рейес?
Опитах се да сдържа смеха си.
– Не, Рейес Фароу е прекрасният, вироглав и непредвидим син на Сатаната, който избягал от ада преди векове, за да бъде с мен. Чакал да се родя, след това избрал семейство, в което да се роди на Земята самият той. Обаче малко след това бил отвлечен и продаден на мъжа, който го отгледал – Ърл Уокър. Но той е жертвал всичко, за да бъде с мен, Джема, знаел е, че когато се роди, няма да си спомня кой е той, нито коя съм аз. Спомените му започнали да се връщат преди няколко години, оттогава и аз получавам информация за миналото му и за ситуацията, обаче на час по лъжичка. – Задминах камион, натоварен с крави, които ме гледаха с големите си кафяви очи. Бедничките. – Затвори ли ми?
– Добре, имам прозорец в четири часа във вторник. Ще си отбележа с молив двоен сеанс за всеки случай.
– Не съм луда, Джема, знаеш го.
Тя се съгласи с неохотна въздишка.
– Знам, че не си, но никога не съм вярвала в Сатаната, а сега ти ми казваш, че не само е реален, а има и син? И този син те дебне от раждането ти?
– Да. В общи линии. И от десет години е в затвора за убийството на човека, който го е отгледал, мъжа от онази нощ.
– Майко мила, той го е убил? Това не е често явление.
– Да, знам. Рядкост е малтретирано дете да се изправи срещу насилника си, но се случва.
– Значи Рейес е създанието, което те преследваше?
– Да. Според онова, което научих, е имал припадъци като дете и по време на тях е напускал тялото си и се е превръщал в онова същество или Големия Злодей, както го наричах. Беше някаква гигантска сила, която спасяваше живота ми всеки път, когато бях в опасност.
– Бил е той? Когато беше четири-пет годишна?
– Не мога да повярвам, че си спомняш това. Той се появяваше отново и отново. Когато онзи осъден сексуален насилник се опита да се забавлява с мен, Големия Злодей дойде. Когато един съученик се опита да ме прегази с колата на баща си, Големия Злодей дойде.
– Да, спомням си. Оуен Вон се опита да те убие.
– Точно така и Големия Злодей го спря.
– Оуен изглеждаше съвсем нормален. Разгада ли тази история?
– Не. Той ме мрази и до днес.
– Проклетник.
– Да, а веднъж, когато един в колежа искаше да ме опознае по-добре, опрял нож на гърлото ми, Големия Злодей пак се появи.
– Не си ми разказвала това – смъмри ме тя.
– Ти вече не говореше с мен.
– Не ти говорех, защото ти така ми каза.
– Знам. Съжалявам.
– Попадала ли си в други ситуации с опасност за живота?
– О, да, в безброй. Съпругът побойник на една клиентка искаше да ме довърши с трийсет и осем калибров пистолет с хромирана дръжка, но Големия Злодей дойде. Списъкът продължава. Да пукна, ако мога да си обясня защо ме плашеше до смърт. От нищо друго не съм изпитвала страх още от малка. Играя си с мъртъвци още от раждането си, а Големия Злодей всяваше ужас у мен. Това ме подсеща за причината, заради която ти се обадих.
– Да ми дадеш материал за кошмари до края на живота ми?
– О, не, това е само допълнителен бонус. Защо се боях толкова от него?
– Миличка, първо заради това, че е бил огромен, силен и черен.
– Да не ми казваш, че съм расистка?