– Не, Чарли, казвам ти, че имаш инстинкт за самосъхранение като всички нас. Нямало е как да не го възприемаш като заплаха. Освен това шофираш. Къде отиваш?
– Помисли по въпроса и ми се обади – помолих я аз, напълно неудовлетворена от отговора ѝ. Не чух никакви фройдистки теории. Даже нямаше и намек за Юнг или Ериксон. Нищичко в духа на Опра. – Което ме подсеща за втората причина да те потърся. Пътувам за Санта Фе да го видя. Нали помниш как пострада в мазето на жилищната ми сграда преди две седмици? – Тя знаеше, че Рейес е бил ранен. Не знаеше защо.
– Да.
– Случи се нещо странно на път за вечността. Демони, избягали от ада, всъщност няколкостотин от тях, измъчваха материалното му тяло, за да ме подмамят при себе си.
– Демони?
– Демони.
– Онези...
– Да. Адски пламъци и сяра.
– И защо им е да те примамват? – попита тя след дълго мълчание с леко треперещ глас.
– Защото като жътвар на души съм портал към рая и те го искат.
– Аха.
– Но трябва да знаеш, че и Рейес е портал, изход от ада, така че искат и него.
– Мм-хмм.
– Знам, ясно? Благодаря, че ми каза. Спомняш ли си татуировката му от онази вечер? Тя е карта за портите на ада, но това е друга история. Та неговата теория е, че така бил прекалено уязвим и трябвало да остави физическото си тяло да умре. Моята теория, от друга страна, е, че не бива. Той си държи на неговото, аз – на моето...
– Чарли – грубо ме прекъсна тя, – всичко това е невъзможно. Какви ги говориш...
– Следи ми мисълта. – Усещах паниката да се надига в гласа ѝ. Все пак ми беше едновременно сестра и психоаналитик. Никой не бе по-квалифициран от нея за подобен разговор. Бях открила страхотните си способности в нощта, когато победих демоните, но какво бяха сторили с Рейес само. Дори и на мен ми се завиваше свят, като се замислех за това. Май не ѝ беше нужно да чува за този епизод.
– Опитвам се.
– Така че – заговорих забързано, преди да съм изпуснала пълното ѝ внимание, – за да предотвратя самоубийството му, свързах нематериалното му същество с физическото му тяло.
– Какво си направила?
– Зная. Но бях отчаяна. Той щеше да се самоубие. Само да знаеш на какво е способен с меча си. О, разказах ли ти за огромния му меч? И не, не използвам метафора. Така че, трябва да ти кажа...
– Чакай, Чарли – прекъсна ме тя отново – Свързала си го? Какво точно следва от това?
– Обикновено загряваш по-бързо.
– Направо ме побъркваш! – Тя буквално ми се развика и си дадох сметка, че трябваше да водим този разговор очи в очи. По телефона не се ориентирах в настроенията ѝ толкова добре. Тя трябваше да вземе това предвид.
– Знам, извинявай. – Може би трябваше да обяснявам по-разбрано. – Ами, с други думи, той не може да напуска материалното си тяло. Свързан е с него. А сега Рейес Фароу, едно от най-могъщите създания във вселената, иска да говори. – Стомахът ми се свиваше всеки път, когато се сещах за това. – А, и още... – За малко да забравя най-интересното. – Татко идва в офиса тази сутрин и настоява да се откажа.
– От срещите със сина на Сатаната?
– Не, от детективската работа.
– О, ясно.
– Е, какво мислиш?
– За татко?
– Не, с татко ще се оправя. – Въпреки че май нямаше да е лесно. Последния път, когато се държеше странно, един мъж ме нападна с касапски нож. Наточен. Ножът, не мъжът. – За Рейес, тръгнала съм да говоря с него.
– Чарли, главата ми едва побира това, а и пациентът ми за девет часа е тук.
– Сериозно? Ще ме зарежеш ли?
– Само временно. Обади ми се след един час.
– Малко вероятно – отговорих аз, но тя вече беше затворила. Боже. А аз изцяло на нея разчитах.
Не беше лесно да приемеш всичко това. Ясно ми беше.
Не беше лесно да приемеш Рейес Фароу, по дяволите. Освен това в момента трябваше да се съсредоточа в търсенето на изчезналата съпруга на доктор Йост, вместо да кръстосвам страната с надежда за аудиенция с принца на долната земя. Толкова ми беше ядосан, след като го свързах, че отказваше да ме види. Точно затова бях изненадана, когато Нийл Госет се обади.
Сега всичко излизаше на повърхността. Чувствата, свързани с Рейес, вряха и кипяха у мен. Бях го търсила толкова дълго, споменавах го в молитвите си всяка вечер, а после открих, че вече над десет години е в затвора за убийство. Бях разочарована, но по егоистични причини. Исках да бъда с него. Искаше ми се да го бях спасила онази вечер, когато с Джема бяхме ученички, да го бях отвела от онзи ужасен момент, от онзи ужасен човек. Но той не прие предложението ни да помогнем. Когато узнах, че е убил мъжа, който го биеше жестоко тогава, се почувствах виновна. Тогава дори не знаех кой е той, че буквално е син на Сатаната. Научих съвсем наскоро.