– Трябва да е гадно да израснеш в ада – казах на глас.
– Пак ли си говориш сама?
Обърнах се към тринайсетгодишния мъртъв бандит, който се появи на съседната седалка.
– Здрасти, Ейнджъл. Как са нещата от другата страна?
Бях се запознала с Ейнджъл същата вечер, когато срещнах и Рейес. Беше умрял десет години преди това, когато най-добрият му приятел решил да извърши убийство от кола, без да сподели с него преди това. Тъй като Ейнджъл шофирал, бил леко изненадан, когато приятелят му започнал да стреля от прозореца на откраднатата от майка си кола. В желанието си да го спре, Ейнджъл платил най-високата цена. От моята позиция, обаче, цената, плащана от мен всеки ден, ми излиза доста солена. Не знам с какво съм заслужила малкото леке. Не че бих се лишила и от една минута общуване с него.
– Супер – отвърна той и сви рамене. Носеше мръсна тениска и червена кърпа, която обрамчваше физиономията му, смесица от детска невинност и младежка пакостливост. – Мама има цял куп нови клиенти. Има статия за нея във вестника и там се казва, че е най-добрата козметичка в целия град. Била царица с комедоните, каквото и да значи това.
– Леле, това е страхотно. – Ударих го по рамото и той се ухили глуповато.
– Ами да – каза той. – Е, имаме ли случай?
– Всъщност да. Има един лекар, който се е опитал да се отърве от жена си.
– Сериозно?
– Сериозно.
– Богаташ?
– Да.
– И е извършил престъпление? Стига бе.
Усмихнах се и оставих Ейнджъл да си позлорадства. Нищо не го радваше така, както богаташи, които вършат глупости.
– Приключи ли? – попитах, след като той изреди всички основания богатите да получават по-строги присъди от бедните, а не обратното.
– Трябва да има скала. Колкото си по-богат, повече рискуваш.
– Сега вече приключи ли?
– Май да.
– По-добре ли ти стана?
– Би могло, ако ми беше позволила да те видя гола.
– Та този лекар – прекъснах го, преди да се заплесне твърде много – е направил нещо на жена си, а след това я е обявил за изчезнала. Няма труп, затова искам ти да го проследиш. Може да ни заведе право при нея.
– Свършил ли е работата?
– Точно това искам да разбереш. Надявам се, че ще ни отведе при нея. Нещо като връщане на местопрестъплението, сещаш ли се? – Дадох му цялата информация за доктор Нейтън Йост, включително описанието му и домашния му адрес.
– Добре, но ако го е извършил, защо просто не го арестуваш?
– Аз не извършвам арести.
– За какво те бива тогава? – подразни ме той.
Отвърнах му е най-чаровната си усмивка. Онази, сияйната, не зловещата.
– Това е тема за дълга дискусия, красавецо.
– Не ми изглежда добра идея. – Той си играеше е решетките на климатика. Зачатъкът на растителност по брадичката и над горната му устна му придаваше почти мъжествен вид.
Имаше тъмнокафяви очи е гъсти мигли и ъгловата челюст, с каквато всеки мексикански гангстер би се гордял.
– Може би имаш право – казах и отново насочих вниманието си към един мотоциклетист, явен самоубиец, ако можеше да се съди по криволиченето му между колите. – Може и да не ни помогне, но е единственото, което ми хрумва и искам да го пробвам.
– Не, за теб говоря. Това, че отиваш да се видиш с него.
Ейнджъл никога не си е падал по Рейес. Май не можеше да го види другояче освен като син на Сатаната.
– Защо го казваш?
Той въздъхна притеснено, сякаш ми го бе обяснявал хиляда пъти.
– Обяснявал съм ти хиляда пъти. Рей’азиел не е това, за което го мислиш.
Само при споменаването на името на Рейес от другия свят ме побиха тръпки.
– Миличък, аз знам какво е той, не помниш ли?
Ейнджъл се взира през прозореца в продължение на почти километър, а после промълви:
– Той е много ядосан.
Кимнах.
– Знам.
– Не, не знаеш. – Той се втренчи в мен, а огромните му кафяви очи силно се присвиха. – Сърдит е. Ама направо вселенски сърдит.
Не бях съвсем сигурна какво иска да каже, но хубаво.
– Чак толкова ли?
– Дори не подозирах, че могъществото му стига дотам. Просто мисля, че сега не е подходящ момент да го посетиш.
– Аз го свързах, Ейнджъл.
Той ме погледна умолително и събра вежди в тревожна гримаса.
– И така трябва да си остане. Моля те, Чарли. Ако го освободиш.., не се знае какво ще направи. Той е бесен.
Подъвках долната си устна известно време, преследвана от чувство за вина.
– И без това не знам как – признах.
– Какво? – попита изненадан той. – Не знаеш как да го освободиш?