Той тръгна към мен. Аз не се изправих, не мислех, че съм в състояние – кафето още не ми беше подействало, – но той май не възразяваше. Когато се приближи, забелязах, че носи опърпани джинси, а кецовете му са изрисувани с маркер.
– Чакай – каза той и спря насред крачката си.
Не!
Той се почеса по главата, неосъзнат навик от предишния му живот.
– Можеш ли да предаваш съобщения на хора?
Мамка му. Това е моето проклятие.
– Хм, не. Съжалявам. Опитвал ли си с Уестърн Юниън?
– Ти сериозно ли? – попита той, като не повярва нито за миг на това, което му пробутвах. А то си беше на промоция.
Въздъхнах тежко и сложих ръка на челото си, за да покажа доколко не ми се иска да му ставам куриер, после надникнах изпод мигли. Той само седеше и чакаше, без изобщо да се впечатли.
– Добре – предадох се аз. – Ще напиша бележка или нещо подобно.
– Не е нужно. Просто отиди до "Супер Дог" по-надолу по улицата и говори с момиче на име Джени. – Предай ѝ: Роналд каза "Ухапи ме!".
Огледах клоунските му окраски, якето с качулка в червено и жълто.
– Казваш се Роналд?
Той се ухили и каза:
– Не съм загубил усета за ирония, повярвай ми.
После премина, преди да успея да попитам за онова "Ухапи ме".
Когато хората преминаваха, виждах целия им живот. Разбирах дали са били щастливи, какъв е бил любимият им цвят, имената на домашните любимци, които са имали. Затворих очи и зачаках. Той миришеше на сценичен грим, на йод и на кокосов шампоан. Бил е в болница в очакване на сърдечна трансплантация. През престоя си там е искал да бъде полезен, затова се е преобличал като различен клоун всеки ден и е посещавал детското отделение. Имал е ново име всеки ден, нещо забавно като Рон Родеото или Капитан Боксьорски шорти и е трябвало да отгатнат какво е то по безмълвните му подсказвания. Не е можел да говори добре към края и макар жестикулирането да е било трудно и уморително, решил, че все пак е по-добро, отколкото да плаши децата с дрезгавия си глас. Починал само няколко часа преди да му намерят сърце. Противно на първото ми предположение, не е пушил нито един ден от живота си.
Обичал е момиче на име Джени, което мирише на бебешко олио и продава хотдог, за да се издържа, докато учи в колежа. Джени ще е най-трудната част от ангажимента ми като жътвар на души. Онази част, свързана с хората, които оставят. Усещам как сърцата им се свиват от скръб. Усещам дробовете им, жадни за въздух. Усещам паренето на сълзите в очите им при загубата на някого, когото са обичали, някой, без когото не биха могли да живеят.
Поех дълбоко въздух и се върнах в настоящето. Роналд беше готин. Щях да го издиря, когато и моето време изтечеше, за да видя как се справя във вечността. Потънах още по-дълбоко във възглавниците на канапето и отпих голяма глътка кафе, поемах кофеина и го оставях да се разпръсне и да събуди мозъчните ми клетки.
Загледах се в стенния часовник с анимационни герои и се опитах да потуша отчаянието си, като видях, че е едва три и трийсет и пет. Имаше още часове, докато се развидели. През деня беше по-лесно да остана будна. Нощта беше толкова спокойна и отпускаща. Не можех да си позволя да й се поддам. Успявах да се изплъзна на съня, сякаш беше бивше гадже с херпес, вече почти две седмици. Когато не съумявах, си плащах за това.
Само от мисълта за тази цена усетих пърхане на пеперуди в долната част на тялото си. Избутах тези мисли от съзнанието си, докато жегата на знойната нощ се носеше около мен като гъста пара, просмукваща се през кожата ми, задушаваща всяка утешителна мисъл. Сериозно разтревожена се изправих, отмахнах един влажен кичур коса от лицето си и се запътих към банята с надеждата, че студената вода ще помогне. Не спирах да се чудя как нощта стана толкова гореща. Беше ноември, да му се не види. Може би глобалното затопляне бе подхванало игричките си. Или пък слънчево изригване си беше проправило път през магнитосферата и щеше да ни опече живи. Това щеше да е гадно.
Точно се пресегнах да светна лампата, като се чудех дали не трябва да си купя крем против изгаряне, когато усетих остро пробождане от искряща възбуда в долната част на корема си. Ахнах от изненада и сграбчих касата на вратата, за да не падна.
Това не можеше да се случва. Не отново.
Вперих копнеещ поглед в мивката. Водата би оправила нещата. Само да се наплискам няколко пъти и ще си стана пак старата невротичка за нула време. Щракнах ключа, но лампата само присветна, сякаш се бореше за глътка въздух и пак угасна. Щракнах още веднъж. И още веднъж, преди да се предам. Най-вече, защото ми се стори налудничаво.