– Просто така го изтърси?
– Така го изтърси. – Нийл ме преведе през още няколко пропуска, докато стигнем в стая за разпити без прозорци, с маса и два стола, като онези, в които се провеждаха срещите с адвокатите. Беше малка, но заради светлите бетонни стени изглеждаше по-широка. Изглежда, пазачите можеха да наблюдават единствено през малкото като пощенска марка прозорче на вратата.
– Леле.
– Да. Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Чарли?
– Естествено. Защо да не съм? – Седнах до масата и оставих върху нея папката, която донесох, изненадана, че ме бе оставил да я внеса.
– Ами.., нека да помисля. – Нийл закрачи възбудено напред-назад. Все още имаше доста добра физика, въпреки че беше започнал да оплешивява. Доколкото знаех, никога не се бе женил, което бе учудващо. В гимназията момичетата тичаха след него. Той погледна към мен и продължи. – Рейес Фароу е син на Сатаната – започна да отброява с палец – Той е най-силният човек, когото съм виждал. – Показалец. – Движи се със скоростта на светлината. – Среден пръст. – О, и е бесен. – Цяла ръка.
– Знам, че е бесен.
– Адски е ядосан, Чарли. На теб.
– Уффф. Откъде знаеш, че е ядосан на мен? Може да е ядосан на теб.
– Виждал съм го как постъпва с тези, на които е ядосан – продължи той, без да ми обръща внимание – Тази гледка не се забравя, ако ме разбираш.
– Разбирам. Мамка му. – Прехапах долната си устна.
– Никога не съм го виждал такъв. – Той замълча и подпря замислено длани на масата. – Променен е, откакто се върна.
– Кое му е различното? – попитах разтревожена.
Той отново започна да крачи.
– Не знам. Някак отнесен е, много повече от обикновено. Не спи. Обикаля като звяр в клетка.
– Като теб в момента? – попитах.
Той се обърна към мен, не му беше забавно.
– Спомняш ли си какво видях, когато той пристигна тук?
Кимнах.
– Разбира се.
При първото ми посещение, Нийл ми разказа как е разбрал за способностите на Рейес.
Точно бил започнал работа в затвора и бил на етажа на столовата, когато видял как трима членове на банда се приближават към Рейес, двайсетгодишно хлапе по това време, което тъкмо било прехвърлено при останалите от приемния блок и диагностичното отделение. Нова плячка. Нийл изпаднал в паника и посегнал за радиостанцията си, но преди да успее да повика подкрепление, Рейес повалил трима от най-опасните мъже в страната, без дори да се изпоти. Нийл каза, че се движил толкова бързо, че не могъл да го следи с поглед. Като животно. Или като призрак.
– Затова ще наблюдавам през тази камера – съобщи той и посочи устройството в ъгъла. – Ще оставя и екип точно пред вратата, готов да влезе на минутата.
– Нийл – казах, като го погледнах предупредително от упор, – знаеш, че не можеш да пратиш хората си вътре, ако те е грижа за тях.
Той поклати глава.
– Ако нещо се случи, може поне да го задържат достатъчно дълго, за да те извадим навън.
Станах и се приближих до него.
– Наясно си, че няма да успеят.
– Какво да направя тогава? – попита той с горчива нотка в гласа.
– Нищо – промълвих умолително – Той няма да ми посегне. Но не мога да обещая същото за твоите хора, ако ги пратиш тук с палки и сълзотворен газ. Току-виж им се нервирал.
– Трябва да взема предпазни мерки. Единствената причина, поради която допускам това, е... – Той пак наведе глава. – Ти знаеш защо.
Знаех защо. Рейес беше спасил живота му. Навън, в истинския свят, това означаваше много. В затвора, тежестта на подобна постъпка се увеличаваше многократно.
– Нийл, в училище изобщо не ме харесваше.
Той изсумтя присмехулно и повдигна вежди въпросително.
– Леко съм поласкана, че се тревожиш, но...
– Не се ласкай – ухили се той. – Знаеш ли за каква документация става въпрос, когато убият някого в затвора?
– Благодаря – рекох и го потупах силно по ръката.
Той ми дръпна стола.
– Сядай и не мърдай. Ще помогна да го доведат. Не искам на има неприятности по пътя.
– Добре, няма да мърдам.
Така и направих. Стомахът ми беше свит на топка от вълнение и адреналин, страх и прекалено много кафе. Не можех да повярвам, че най-сетне ще го видя. От плът и кръв. В съзнание. Бях го виждала в тялото му, но беше или в кома, или в безсъзнание след мъченията. Проклети, гадни мъчения.
Няколко минути по-късно вратата на малката стая се отвори и аз бързо се изправих, когато мъж с белезници влезе донякъде, после се обърна към широкоплещестия надзирател, който го следваше. Беше Рейес и от присъствието му дъхът ми спря. Същата тъмна коса, която плачеше за подстригване, същите широки рамене, изпънали оранжевата затворническа униформа, ръкавите на която бяха навити нагоре и се виждаха отчетливите линии на татуировките, виещи се по изпъкналия му бицепс и изчезващи под избелялата тъкан. Беше толкова истински, толкова силен. А топлината, която излъчваше, толкова характерна за него, пропълзя до мен още при отварянето на вратата.