Надзирателят погледна окованите с белезници ръце на Рейес, след това лицето му и сви рамене.
– Съжалявам, Фароу. Оставаш с тях. Такива са нарежданията.
Тогава влезе Нийл. Рейес беше съвсем малко по-висок и въпреки това сякаш се извисяваше над него.
Той повдигна белезниците на ръцете си. Те бяха свързани с верига, закачена за колан на кръста му и стигаща до други белезници на краката му.
– Знаеш, че това няма да помогне – каза той на Нийл, а дълбокият му глас ме заля като топла вода.
Нийл плъзна поглед покрай него към мен.
– Във всеки случай ще ми осигурят няколко секунди.
Тогава Рейес вдигна очи над рамото му и погледите ни се срещнаха. За пръв път след повече от десетилетие го гледах наистина в очите, истинският Рейес Фароу и имах чувството, че коленете ми ще поддадат. Бях го виждала неведнъж в далеч по-духовен смисъл, когато ме посещаваше извън материалното си тяло, но чувството да го виждам в плът и кръв беше нещо съвсем ново. Освен това последния път, когато видях истинското му тяло, той беше разкъсван от стотици паякообразни демони с остри като бръснач нокти. Явно беше съвсем оздравял, ако чувствеността, излъчваща се от него, можеше да бъде някаква индикация.
Усещах, че няма желание да отклони погледа си от моя и бях сигурна, че той усеща похотта, която пълзеше нагоре по краката ми и се насочваше към корема ми като рефлекс на Павлов, причинен от близостта му, и дълбоко в себе си чувствах срам. Усещах също и желанието му да скъса белезниците, донякъде напук на Нийл, но и за да махне масата между нас. Той можеше да го направи. Можеше да се отърве от белезниците тъй лесно, както ако бяха от картон. Но чувствах и нестихващия му гняв и внезапно се зарадвах на камерата, на допълнителното усещане за защитеност, което ми даваше, независимо колко безполезна щеше да бъде, ако се стигнеше дотам.
Той се приближи към масата и когато лампата освети лицето му, пулсът ми се ускори двойно.
Чертите му се бяха изострили от ученическите години, бяха по-зрели, но махагоновите му очи не можеха да се сбъркат. Със сигурност беше пораснал, на някои места дори доста. Още беше слаб, но раменете му бяха широки. Заради размера им носенето на белезниците изглеждаше още по-неудобно.
Тъмната му коса и небръснатата брада обграждаха най-красивото лице, което бях виждала. Устата му беше плътна, чувствена, а очите – точно каквито си ги спомнях. Шоколадови, със златни и зелени петънца, подчертани от невероятно гъсти мигли. Блестяха дори и на изкуствената светлина.
Десет години в затвора. На това място. Гърдите ми се стегнаха при тази мисъл и ме връхлетя странно закрилническо чувство.
За жалост той го усети. Мускулите на челюстта му се стегнаха и той стисна зъби.
– Кажи му, че и без него ще минем – проговори той и чак тогава осъзнах, че Нийл още е в стаята.
Поех дълбоко въздух, за да се стегна.
– Всичко е наред, Нийл. Благодаря ти.
Нийл се поколеба, посочи към камерата, за да ми напомни за наличието ѝ, после излезе и затвори вратата след себе си.
– Колко мило – рече Рейес, седна на стола и хвърли поглед към папката, която бях оставила на масата. Веригите му издрънчаха върху метала, когато сложи ръцете си върху нея.
Аз също седнах.
– Кое?
Той посочи към вратата с глава.
– Госет. – След това ме погледна недоволно – Ти. – Лека подигравателна усмивка повдигна ъгълчето на прекрасната му уста.
Знаех на какво е способна тази уста от сънищата си, от срещите ни, но не от истинското му тяло.
– Какво за Нийл и мен? – попитах, като се преструвах на обидена. Бях толкова слисана от него, че се усещах направо зашеметена. – Учили сме заедно в гимназията.
Той вдигна вежди, сякаш бе изненадан.
– Колко удобно.
– Предполагам, че да.
В този момент усетих, че се местя напред и ахнах. Беше обвил крака си около моя и ме придърпваше към масата.
Когато се опитах да възразя, той вдигна пръст и го сложи пред устата си.
– Шшшт – пошепна с опасен блясък в очите. Когато ме приближи към масата, насочи погледа си някъде под шията ми.
Масата беше опънала пуловера ми, така че Опасност и Уил Робинсън бяха съвсем изразително очертани.