– Така е по-добре – измърмори, а очите му проблясваха одобрително. Тъкмо се канех да го смъмря и той попита: – Откога знае?
Въпросът му ме обърка.
– Кой? Какво да знае?
– Госет – поясни той и отново вдигна поглед към очите ми. – Откога знае какво съм аз?
Тези думи изкараха въздуха от дробовете ми. Примигнах, докато се опитвах да измисля отговор, заради който Нийл да не бъде убит.
– Аз.., той не знае нищо.
– Недей. – Предупреждението бе изречено тихо и въпреки това се разтреперих, сякаш ми бе креснал.
– Ти как...
– Дъч. – Той цъкна с език, наклони глава в очакване и аз осъзнах, че не мога да избегна истината.
– Той не знае. Не всичко. Не е заплаха за теб – отвърнах, като се опитвах да убедя и двама ни.
Когато при последното си посещение издрънках пред Нийл, че Рейес е син на Сатаната, изложих живота му на опасност. Разбрах го в мига, щом думите излязоха от устата ми. Не беше същото, като да кажа на Куки или Джема. Нийл беше затворен и една и съща сграда с него ден след ден. Честно казано, това беше една от най-глупавите постъпки в живота ми.
– Вероятно си права – подхвърли той и почти си отдъхнах. – Кой би му повярвал?
Рейес вдигна поглед право към камерата, продължаваше да се усмихва, но от него струеше безмълвна заплаха.
Имах чувството, че изобщо не го познавам, а то така си и беше. Срещите ни обикновено бяха кратки и с определена цел.
Не се бяхме впускали често в откровения, а когато го правехме, финалът винаги бе един и същ. Ала да кажа, че съжалявам, задето съм правила секс със създание, изковано от огъня на греха, би било откровена лъжа. Тялото му – и материалното и другото – беше като разтопена стомана, а страстта му беше неутолима. Когато ме докосваше, когато устата му се притискаше в моята, а тялото му напираше към мен, всичко друго губеше смисъл.
Само от мисълта за това усетих стягане между краката и поех въздух.
Той ме наблюдаваше, като че се опитваше да прочете мислите ми, затова стиснах папката, която бях донесла, и се опитах да се успокоя. Папката съдържаше протоколи от процеса му, копие от досието за арест и изваденото от джобовете на затворническата му униформа, поне това, което Нийл можеше да сподели с мен. Психологическият профил не беше достъпен. Знаех, че са му правили тест за интелигентност. Как се бяха изразили? Неизмерима?
Реших да задам страничните си въпроси, преди да стигнем до причината за идването ми. Рейес бе подложен на физически и психически тормоз от мъжа, за чието убийство беше пратен и затвора, но това изобщо не се споменаваше на процеса. Исках да разбера защо. Изправих рамене и попитах:
– Защо на делото ти не е казана нито дума за това как си бил малтретиран от Ърл Уокър?
Той застина. Усмивката му изчезна и между нас се издигна стена от недоверие. Стойката му почти недоловимо се промени, стана отбранителна, раменете му излъчваха враждебност, атмосферата помежду ни се изпълни с напрежение и предпазливост.
Стиснах папката. Трябваше да разбера защо просто е стоял и е допуснал да го пратят в затвора, без да направи и най-малко усилие в своя защита, в защита на действията си.
– Този въпрос изобщо не е бил повдиган.
Той стрелна папката със зъл блясък в очите.
– Значи сега знаеш всичко за мен? – Явно самата мисъл за това го дразнеше.
– Няма такова нещо – уверих го.
Той ме изучава дълго, преди да отговори.
– Но всичко, което искаш да знаеш, е събрано тук. Спретнато. Подредено. Сбито.
Силата на погледа му изкара дъха от дробовете ми и се борех за въздух под тежестта му.
– Мисля, че се подценяваш.
– Единствената в тази стая, която ме подценява, си ти.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха при тези думи.
– Не съм съгласна.
– Госет не искаше да те оставя сама с мен. Той поне има капка ум.
Реших да пренебрегна обидата. Беше ядосан и си го изкарваше на мен. Не беше ли постъпил по същия начин и собственият ми баща само преди час? Мъжете и тяхната неспособност да се справят с чувствата си ме смайваха. Погледът ми се сведе към ръцете му, умората и стресът си казваха думата.
Той се втренчи в мен изпитателно.
– Ти не спиш.
Примигнах от изненада.
– Не мога. Ти.., се появяваш.
Раменете му се отпуснаха леко и той наведе брадичка, сякаш засрамен.
– Без да искам.
– Личи си.
Признанието му ме втрещи. Макар да прикрих болката в гласа си, той трябва да бе усетил чувствата, кипящи у мен.
– Какво искаш да кажеш?
– Ами просто си.., ядосан. – Преглътнах пристъпа на унижение и признах: – Ти не искаш да си там, да си с мен.