Той погледна встрани, за да избегне погледа ми. Това ми даде възможност да проуча профила му – свиреп и величествен в същото време. Дори и в затворническа униформа, той беше най-могъщото създание, което бях виждала, като звяр, живеещ само по силата на мощта и инстинктите си.
– Не съм ядосан, защото не искам да съм там, Дъч – промълви той с мек и колеблив тон. Прикова ме на място със сериозния си поглед. – Ядосан съм, защото го искам.
Преди сърцето ми да се е разпърхало от новината, реших да насоча разговора към по-раншните му твърдения.
– Тази сутрин, когато дойде при мен – подех, а бузите ми пламнаха от неудобство, – каза, че аз съм причината. Че те призовавам. Че винаги съм те призовавала, но това е невъзможно.
След дълга пауза, през която едва не се загърчих на стола, той каза:
– Някой ден ще разбереш на какво си способна. Тогава ще си говорим. – Преди да успея да го разпитам на тази тема, заговори отново. Този път гласът му се понижи почти до дрезгав шепот: – Освободи ме.
Аз трепнах. Знаех, че ще се стигне дотам. Знаех, че главно за това иска да говорим. За какво друго? Да не би просто да му се бе приискало да ме види? Наведох глава.
– Не мога да те освободя. Не знам как.
– Всъщност знаеш – заяви той и започна да ме изучава с опитно око.
Поклатих глава.
– Опитах се. Просто не знам как.
Веригите издрънчаха върху масата, когато той се наведе.
– Няма. – Той погледна притеснено към камерата. – Няма да се опитам да направя същото като последния път, когато ме видя. – Искаше да каже, че няма да се опита да се отърве от материалното си тяло, като на практика се самоубие. – Трябва да знаеш това. Не можеш да поправиш стореното, ако не ми се довериш.
– Вече ти казах, помъчих се. Не мисля, че е свързано с доверието.
– Изцяло е свързано с доверието. – Той стана, като събори стола си назад и явно се опитваше да контролира емоциите си.
Вдигнах ръка към камерата, за да уверя Нийл, че всичко е наред и също се изправих.
– Ще се опитам отново – обещах, като се стараех гласът ми да остане спокоен.
– Трябва да ме освободиш – изръмжа той отчаяно.
Стори ми се, че не опира само до желанието му за свобода.
Той имаше цел, задача, виждах блясъка в очите му.
– Защо?
Топлината, която се излъчваше от него, пропи под дрехите в кожата ми и неволно ме обзе желание. Очевидно Рейес имаше по-важни неща наум от това да съзерцава мен и жалката ми страст.
Той ме погледна настойчиво и заговори през стиснати зъби.
– Имам недовършена работа. Ако си мислиш, че тези вериги ще ме спрат, в жестока грешка си, Дъч.
Въпреки че масата все още беше между нас, притеснено направих крачка назад.
– Нийл ще влезе след две секунди.
Той наведе глава и ме изгледа изпод гъстите си мигли, като че ли бях храната му.
– Имаш ли представа какво мога да направя за две секунди?
Вратата на стаята за разпити се отвори и нахлуха трима надзиратели с палки в ръце. Нийл мина между тях и премести поглед от мен към Рейес и обратно.
– Край.
Рейес не вдигна глава. Само се завъртя и погледна Нийл с недоверие. Кръвта от лицето на Нийл се източи, но той отстояваше позицията си, а това впечатли присъстващите, които знаеха какво е Рейес. Пазачите в пълното си невежество стояха готови за бой. Очевидно бяха нови.
Едва бях пристъпила, когато вниманието на Рейес се насочи отново към мен. Бе неподвижен като кобра, готвеща се да атакува.
– Мисля, че приключихме, Нийл. Благодаря ти. – В тона, с който изрекох думите, се усещаше смесица от страх и адреналин.
Двама от пазачите пристъпиха напред и хванаха Рейес за ръцете, за да го отведат. За моя огромна изненада той не им се противопостави, но точно преди да прекрачат прага, се обърна към мен и каза:
– Не ми оставяш избор.
Хвърли бърз поглед към Нийл, излезе и остави двамата мъже да го придружат по коридора.
Нийл обърна пепелявото си лице към мен.
– Е, добре мина, значи?
Глава 5
3нам карате.., и още две други японски думи.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Излязох на междущатската магистрала и подкарах Мизъри с умерена скорост, а главата ми още се въртеше. Рейес си оставаше пълна загадка. Първичен и неуловим. Гневен и яростен. Ама пък какви бицепси само.
Мобилният ми телефон зазвъня с припева на "Струвам ли ти се секси?". Отворих капачето.
– Кажи, Куки?
– Е?
– Е?
– Е?
– Сериозно, Куки.
– Чарли Дейвидсън – рече тя с майчинския си тон, – не си помисляй дори за миг, че ще си спестиш и най-малката подробност.