– Не, защото ще имам киселини цяла нощ, ако ям в "Супер Дог" толкова късно.
– Значи моралът ми не те притеснява?
– Не и колкото киселините.
Добре беше да го знам. Поне близките ми не бяха напълно отвратени от мен.
Отворих вратата на "Супер Дог" и влязох, като се оглеждах за бадж с името Джени. Имах късмет. Тя беше касиерката. Първо поръчах храната си, защото знаех, че щом предам на Джени съобщението от Рон, мъртвия клоун, когото открих в дневната си онази сутрин, ще бъда засипана с въпроси и мечтата ми за лют хотдог ще бъде застигната от тъжна и самотна смърт.
В интерес на романтиката реших да не повтарям съобщението на Рон дума по дума. Джени беше хубаво момиче с тъмноруса коса и вежди на топмодел и вероятно заслужаваше нещо повече от съобщението на Рон "Ухапи ме".
След като тя ми подаде лютия хотдог и картофките, рекох:
– Джени, казвам се Шарлот Дейвидсън. Имам съобщение и теб от приятел.
Тя вдигна отнесен поглед. В него се беше заселила тъга и се просмукваше в цялото ѝ същество.
– За мен? – попита с пълно безразличие.
Не я винях.
– Да. Ще ти прозвучи доста странно, но те моля да ми отделиш минута.
Тя сплете дългите си тънки пръсти и зачака.
– Роналд каза, че много те е обичал.
Тя примигна и като че ли думите ми бавно и методично стигнаха до съзнанието ѝ. След това очите ѝ се напълниха със сълзи, които се процедиха през миглите ѝ и потекоха по бузите неудържимо като от шлюз на язовир, само изражението и не се промени.
– Лъжете – каза тя, а тонът ѝ внезапно се изпълни с горчивина. – Той никога не би ми казал това. Никога.
Тя се извърна и влезе в задната стаичка, а аз стоях като вцепенена. Общо взето преживяването беше нещо средно между жената бедуин, която премина, когато бях на дванайсет и искаше от мен да се грижа за камилите на баща ѝ, и кандидат за порнозвезда, който искаше да то наричам Доктор Любов.
Ни повече, ни по-малко. Заобиколих щанда и се запътих към задната стаичка.
Някой извика: "Не може да влизате там" в момента, в който нахлух в стаята за почивка.
Джени се беше свила на един пластмасов стол, загледана в плакат с котка, който насърчаваше читателите си да се държат, и бузите ѝ бяха мокри от плач.
– Джени, много съжалявам – промълвих.
Тя избърса лицето с ръкава си и ме погледна.
– Той никога не би казал това.
Мамка му, не обичах да ме хващат в лъжа. Много повече ми харесваше лъжите ми да минават незабелязано, като кариерата на арестувана филмова звезда, пратена на принудително лечение.
– Не го каза. – Наведох глава засрамена и си обещах да се самонакажа след това.
Тя отвори уста, като че ли да попита нещо и изражението ѝ внезапно се изпълни с надежда.
– Думите му бяха.., не мога да го кажа по-любезно... "Ухапи ме".
Лицето ѝ се промени, също толкова бавно и методично както преди, и тя ме прегърна.
– Знаех си! – изкрещя и няколко от колегите ѝ дойдоха в тясната стаичка да видят какво става. – Знаех си, че е казал това. – Тя се облегна и се опита да обясни въпреки буцата в гърлото си. – Накрая не можеше да говори добре и едва го разбирах, беше толкова слаб. – Тя замълча и се отдръпна назад, за да ме вижда по-добре. – Чакай, ти си светлината – рече внезапно и осъзнаването озари погледа ѝ.
– Светлината? – попитах смирено и невинно.
– Разбира се. Когато той беше.., точно преди да умре каза, че е видял светлината, само дето тя се излъчвала от тъмнокоса жена със златисти очи. – Тя хвърли бърз поглед към краката ми. – И с рокерски ботуши.
– Наистина ли? – попитах зашеметена. – Той ме е видял? Би трябвало да премине през другата светлина. Сещаш ли се, главната, по директния маршрут. Аз съм по-скоро за онези които са починали и не са преминали веднага. Наведох очи да се огледам, притеснена, че не виждам това, което виждаха умрелите. Моя ярък зовящ фар.
– Май трябва да си преоразмеря напрежението.
– Той каза "ухапи ме"? – попита тя, приела факта, че аз съм светлината, към която тръгват мъртвите. Стъписването щеше да я връхлети по-късно.
– Да – потвърдих с предпазлива усмивка. – Какво имаше предвид?
Усмивка, подобна на полицейските фенери, освети лицето ѝ.
– Че иска да се ожени за мен. Беше нещо като наш код. – Дългите ѝ пръсти хванаха конец от ризата на униформата ѝ. – Не обичахме да спорим пред хората и си измислихме код за всичко, дори и за хубавите неща.
– О – кимнах аз и си обясних предишния ѝ изблик, – и "много те обичам" беше код за...?
Тя каза със стеснителна усмивка:
– По-скоро бих изтърпял ухапването на хиляда огнени мравки в очите, отколкото да те гледам дори и минута повече.