– Тази Йоланда Поуп е.., о, ето. Трябва да е на двайсет и девет в момента.
– Точно така. Йоланда беше два класа по-напред от мен.
– Тогава има за какво да си поговорите. Ще ми спести напразо пропиляно време и енергия.
Добре, харесвах я, но не можах да се стърпя. Агентите от ФБР не си падаха по споделянето на информация.
– Може ли да попитам какво става тук?
– Моля?
– Защо споделяте информация?
Тя се изкиска.
– Да не си мислите, че не съм чувала за вас? За това как сте помагали на баща си да разкрива престъпления, докато е бил детектив? И за това, че сега сте в услуга на чичо си?
– Чували сте за мен?
– Не бих отминала гаранция за успех, госпожице Дейвидсън. Не паса трева.
– Аз съм известна?
– Всъщност веднъж хрупнах малко трева, като бях на девет години. Не забравяйте да си нагласите номера ми за бързо избиране – каза тя и затвори.
Ура! Бях постигнала успех с местното бюро на ФБР. Този ден ставаше все по-добър. А бургерът с гуакамоле си беше направо бонус.
Куки още издирваше сестрата на Тереза Йост. Тя живееше в Албукърки, но явно пътуваше много. Все пак не можех да си представя, че е заминала, при положение че Тереза още я нямаше. Дадох на Куки името на Йоланда Поуп и ѝ поръчах да намери за нея каквото може, а после прекарах остатъка от следобеда в разговори с приятелите на добрия доктор и на липсващата му съпруга. По думите на абсолютно всички той беше светец. Обичаха го и твърдяха, че с Тереза имали страхотни отношения. Той бил дори повече от идеален. Сякаш притежавал някакъв особен чар, някаква магия.
Може и да беше магия. Може да беше свръхестествен. Рейес беше син на Сатаната. Може пък Нейтън Йост да бе син па Палачинко, трикракото козле пигмейче, което Джими Хочхалтър боготвореше в шести клас. Палачинко бе от по-малко познатите и неразбрани божества. Може би защото вонеше до небесата. Джими също не ухаеше на теменужки, което не помогна за репутацията на козлето.
Спрях пред "Фризьорският салон на Дела" и с влизането си чух звука от електронен звънец. Или пък ушите ми отново бяха започнали да пищят. Дела беше приятелка на Тереза и една от последните, които я бяха видели във вечерта на изчезването ѝ.
Жена със стърчаща коса и фантастични нокти ме попита дали може да ми услужи с нещо.
– Да, Дела тук ли е?
– Отзад е, миличка. Имаш ли записан час? – попита тя и изгледа косата ми със съчувствие.
Прекарах ръка през конската си опашка с внезапно неудобство.
– Не, аз съм частен детектив. Искам да ѝ задам няколко въпроса.
Тя примигна изненадано.
– Разбира се. Влезте там – каза тя и посочи към вътрешното помещение с лакирания си в шарка зебра нокът.
– Благодаря. – Огледах косата ѝ отново. Можех да постигна стърчаща прическа. После влязох в стая, където до едната стена бяха подредени шкафчета, а до другата – умивалници. Едра жена с рошава къса коса се беше навела и миеше косата на клиентка. Винаги съм обичала особената миризма във фризьорските салони. Харесваше ми как се смесват химикалите с ароматите на шампоан и парфюм и с тоновете лак за коса, изпръсквани всеки ден. Вдишах дълбоко и пристъпих напред.
– Вие ли сте Дела?
Тя ми отправи крива усмивка. Усетих колко е потисната, когато ми каза:
– Аз съм, спор няма. Донесохте ли ми къдрин?
– Съжалявам, не – казах аз и потупах джобовете си. – Вероятно съм го забравила у дома. Аз съм частен детектив. – Извадих служебната си карта, за да изглежда по-официално. – Дали мога да ви задам няколко въпроса за Тереза?
Казаното от мен я изненада и тя едва не удави жената под душа.
– Боже мой – каза тя и спря водата, – съжалявам, госпожо Ромеро. Добре ли сте?
Жената изплю вода и я изгледа с искрящите си очи.
– Моля?
– Добре ли сте? – попита тя вече много силно.
– Не те чувам. Напълни ми ушите с вода, дъще.
Дела ми се усмихна примирено.
– Тя и иначе не ме чува. Казах на полицията всичко, което знам.
– Скоро ще взема показанията ви от тях. Само се чудех дали не сте забелязали нещо необичайно в поведението ѝ. Тереза беше ли умислена напоследък? Притеснена за нещо?
Тя сви рамене, докато подсушаваше косата на госпожа Ромеро с кърпа. Огромна тюркоазена пелерина покри възрастната жена и само върховете на обувките ѝ се подаваха отдолу.
– Вече не излизаме толкова често. Не както преди. Тя обаче не беше съвсем във форма онази вечер – каза Дела и помогна на госпожа Ромеро да се изправи. – Беше някак носталгична. Каза, че дори нещо да ѝ се случи, винаги ще ни обича.