Явно Тереза е подозирала за намеренията на съпруга си.
– Каза ли нещо по-определено?
– Не – поклати глава тя, – не влезе в подробности, но изглеждаше тъжна. Бях изненадана, когато ни се обади. Толкова дълго не се бяхме чували, а да е така депресирана. – В погледа и проблесна тъга. – Ако не бяхме излезли, това нямаше да се случи.
– Защо казвате това? – Тя заведе госпожа Ромеро до фризьорския стол и аз я последвах.
– Защото тя така и не се е прибрала вкъщи.
Това ме изненада.
– Откъде знаете?
– От Нейтън. Каза, че алармата не е изключвана. Ако беше излязла през предната врата, това щеше да бъде регистрирано.
– Искате да кажете, че всяко влизане и излизане се регистрира? – Взех тефтера и си отбелязах да проверя това.
– Доколкото разбрах, да, стига системата да е включена.
– Моля? – изкрещя госпожа Ромеро.
– Обичайната прическа ли искате? – изкрещя в отговор Дела.
Жената кимна и затвори очи, явно беше дошло време за дрямката ѝ.
Измъкнах колкото можах информация от Дела, преди да си тръгна. И тя беше на същото мнение като останалите. Нейтън беше светец. Стълб на обществото. Странно, независимо от загрижеността си към Тереза, тя явно мислеше, че проблемите в брака им се дължаха на нея. Очевидно добрият доктор не беше способен на грешки, така че вината трябваше да е на Тереза.
След като списъкът ми не водеше почти наникъде, реших да пробвам в кабинета на доктора, точно преди края на работния ден, когато всички бяха уморени и повече от всичко искаха да си отидат вкъщи. В такъв момент хората говореха по-малко и по-бързо стигаха до целта. Понеже лекарят винаги си тръгваше по-рано заради визитацията в болницата, реших, че вече го няма, когато влязох. Оказа се, че бил отоларинголог. Дори не се осмелявах да гадая какво означава.
Рецепционистката събираше нещата си и бързаше да вземе дъщеря си от яслата. За щастие, една от асистентките на доктора, ушен специалист на име Джилиан, още беше там и довършваше работата по някакви документи.
– Отдавна ли работите за доктор Йост? – попитах я. Джилиан имаше едър кокал, къдрава руса коса и брадичка на няколко ката, която я изключваше от категорията на стандартната хубавелка. Въпреки това чертите ѝ бяха приятни, а погледът топъл. Представях си, че я бива с децата. Из чакалнята бяха пръснати играчки и игри.
Седнахме в рецепцията на тапицирани столове с колелца. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се възползвам от това.
– При доктор Йост съм от дванайсет години – подхвана тя, а очите ѝ се изпълниха с тъга. – Той е толкова добър. Просто не мога да повярвам, че му се случва такова нещо.
Леле. Можех да си представя да заблудиш приятелите и семейството си, но да заблудиш някого, с когото работиш ден след ден в продължение на дванайсет години? Кой беше този човек?
– Беше ли различен напоследък? Разстроен за нещо? Да е споменавал, че някой го следи, или пък му звъни и затваря?
На този етап се опитвах да установя доколко действията на доктора бяха предварително планирани и дали си е приготвил алиби. Отдавна ли се е канел да нарани жена си или е било импулсивно?
– Не, не и до онази сутрин.
– Ще ми разкажете ли какво се случи?
– Ами, не съм съвсем сигурна – въздъхна тя и поклати глава. – Той се обади в дома ми в събота сутринта, беше обезумял, каза, че не може да се яви на визитация в болницата и да проверя дали доктор Файнли може да го замести.
– Съобщи ли ви, че съпругата му е изчезнала?
Тя взе химикалка от престилката си, кимна и отвърна:
– Дори ме попита дали тя не ми се е обаждала. Каза, че полицаите са в дома му и вероятно ще дойдат да говорят с мен. – Прехвърли някакви номера в таблица, подписа я и затвори папката.
– Дойдоха ли?
– Да. Агент от ФБР дойде късно следобед в дома ми.
– Агент Карсън?
– Да. С нея ли работите?
– Може да се каже – отговорих, като се опитвах да не преувеличавам много. – Значи не е имало видима промяна в поведението му в дните преди изчезването на съпругата му?
– Не, съжалявам. Искаше ми се да мога да ви помогна повече.
Е, каквото и да се беше случило, изглежда не беше предумишлено. От друга страна, този тип явно си го биваше.
– След всичко, което преживя преди...
Застинах.
– Преди?
– Да, с първата му съпруга.
Това да не беше един от онези гонгове, които звучат между рундовете в боксов мач? Да, звънтеше в главата ми.
– А, да, първата му съпруга. Каква трагедия – измърморих.
Една сълза, която блещукаше в миглите ѝ, накрая премина през тях и се спусна по бузата. Смутена, тя се обърна да вземе кърпичка.