Куки беше права. Без малко не бивах убита на най-невероятни места.
Понечих бързо да отворя вратата си, но дълги пръсти стиснаха като в менгеме ръката ми. Фактът, че бях наясно с процента на оцелелите след отвличане жени, ме подтикна да действам. Борех се с него, като го ощипах на няколко добре преценени места и в същото време се опитвах да напипам дръжката на вратата. Той ме дръпна към себе си, а аз протегнах крака към таблото и ритнах. Той обаче хвана краката ми с яките си като стомана ръце и ме изтегли към себе си.
Огромна ръка заглушаваше виковете ми, докато той се притискаше в мен. От тежестта му таблото се впиваше болезнено в гърба ми, но аз продължавах да ритам и да се гърча и прилагах всичко научено за двете седмици, през които ходих на жиу жицу. Нямаше да му е лесно.
– Престани да се съпротивляваш и ще те пусна – изръмжа той.
О, вече е склонен на преговори. Започнах да се боря с него отново, като го дерях и ритах. Инстинктите ми контролираха положението, не аз. Той бутна главата ми назад и аз мигом застинах от усещането за студен остър предмет, притиснат в гърлото ми. Сетивата ми се завърнаха с главоломна скорост заедно със смразяващата реалност за участта ми.
– Ако не спреш да се съпротивляваш – добави той с дрезгав глас, – ще ти прережа гърлото на мига.
В продължение на една безкрайна минута чувах само затрудненото си дишане. Адреналинът във вените ми ме разтърси от глава до пети. Мъжът беше подгизнал. Студени капки от него се сипеха върху лицето ми.
И тогава подсъзнанието ми разпозна нещо. Топлината. Въпреки че дрехите и косата му бяха подгизнали и ужасно студени, към мен се излъчваше топлина и аз примигнах, напълно зашеметена.
Той допря челото си в моето и като че ли сдържаше дъха си. После премести ръката си от устата ми към тила ми и ме повдигна до седнало положение. Краката ми още бяха върху таблото, когато той разтвори бедрата ми – истински подвиг в тази теснотия – и отново допря оръжието до шията ми.
Надвесен над мен изглеждаше невероятно голям. Зърнах затворническата униформа под мръсен и скъсан работнически гащеризон.
– Няма да те нараня, Дъч.
Произнасянето на името ми, името, което той ми беше дал, прати електрически заряд във всяка молекула на тялото ми.
Погледнах го, когато проблясък на светкавица освети тясното пространство и се взрях в дълбоките кафяви очи на Рейес Фароу. Заключението, до което стигнах, ме изуми. Беше избягал от най-строго охранявания затвор. Нещата не можеха да станат по-сюрреалистични.
Той трепереше от студ в отговор на въпроса, който си бях задала по-рано. Въпреки че в погледа му се четеше отчаяние, действията му показваха друго. Очевидно се контролираше добре и не отчаянието бе това, което го ръководеше. Всяко негово движение беше предизвикано от свирепа непоколебимост. Не се усъмних нито за миг, че ако се наложи да ме убие, ще го направи. И без това ми беше страшно бесен заради това, че го свързах.
– Вземи джипа – казах, като сама не можех да повярвам, че се страхувам от него. Разбира се, той бе единственото нещо, от което се бях страхувала като малка. Просто доскоро не знаех, че е бил той.
Очите му се присвиха. Той се надвеси над мен и погледът му започна да блуждае по лицето ми. Исках да се извърна, но открих, че е невъзможно. Нещата, които бяхме правили през последните седмици. Нещата, на които беше способен. А сега беше тук, опрял нож в гърлото ми, мъжът, чието име крещях в сънищата си.
– Твой е – казах. – Вземи го. Няма да се обадя в полицията.
– Точно това възнамерявам да направя.
Някак тази среща с него беше много по-различна от останалите, които бяхме имали. Различна, защото това беше той, Рейес Алегзандър Фароу, Рей’азиел, синът на Сатаната от плът и кръв. Ако не се броеше тази сутрин, нямах опит в общуването с този негов образ на звяр, способен да разкъса човек на парчета между паузите за реклама, ако историите, разправени ми от Нийл Госет, бяха показателни.
Поредната светкавица озари обкръжението ни и той погледна часовника си. Чак тогава осъзнах, че е стиснал зъби, а мускулите му бяха стегнати, като че изпитваше болка.
– Закъсняваме – отбеляза той, а ъгълчето на устата му се повдигна като лек намек за усмивка. – Защо се забави толкова много?
Сбърчих вежди.
– Закъсняваме?
Усмивката му изчезна и зъбите му се скриха, наведе се напред и отново допря челото си до моето. Разбрах, че е ранен. Той се отпусна върху мен за миг, сякаш беше загубил съзнание. С рязко движение се опита да се стегне. Хвана волана за опора и отново ме погледна.
В съзнанието ми случката се повтаряше. Онази вечер, толкова отдавна, в която като тийнейджър беше жестоко пребит. Напразно вдигаше ръце да се предпази. Споменът върна и усещането за съпричастност и сляпата нужда да му помогна.