Отблъснах чувството. Вече не беше момче. Това беше мъж, свръхестествено същество, опряло нож на врата ми. Мъж, прекарал в затвора повече от десет години, моделиран, кован и закален от омразата и гнева, които вирееха на места като това. Като че ли не беше достатъчно, че беше израснал в ада и беше зареден с достатъчно много зло. Ако не е бил непоправим, преди да попадне там, сега със сигурност трябваше да е. Не можех да позволя на съчувствието да се намесва, независимо от миналото ни. На добрите момчета не им бяха нужни ножове, за да си хванат момиче. Може би все пак беше син на баща си.
Погледнах встрани. Ръката, в която беше ножът, стискаше волана, сякаш животът му зависеше от това. Фактът, че беше ранен, ми напомни нещо, което ми беше казал преди време:
Пази се от раненото животно.
– Защо правиш това? – попитах.
Той отвори очи и отвърна:
– Защото иначе ще побегнеш.
– Не, имам предвид защо избяга?
Той се намръщи.
– Иначе нямаше да ме пуснат. – През лицето му отново премина болка.
Погледнах надолу. Тъмният гащеризон беше напоен с кръв и без да мога да се въздържа, ахнах.
– Рейес...
Настойчиво тропане по моята врата накара и двама ни да подскочим. Ножът се озова на врата ми на мига. Раненото животно.
– Само да опиташ нещо...
– Сериозно? – процедих през зъби.
– Дъч – каза той предупредително.
– Няма. – Дори и да бях толкова смела, че да се боря с него, ножът беше твърде близо, прекалено опасно бе, за да направя нещо лекомислено. Не че лекомислието не ми беше втора природа.
– Не искам да те наранявам, Дъч.
– И аз не го искам.
– Тогава не ме предизвиквай.
Пак се чу упоритото тропане.
Протегнах се да откопчая найлоновия прозорец и той притисна ножа още по-плътно към кожата ми.
Погледнах го от упор и казах:
– Той няма просто ей тъй да си отиде. Трябва да говоря с него.
Не последва отговор, така че се протегнах и откопчах прозореца съвсем мъничко. Още валеше като из ведро. Точно тогава почувствах палеца на Рейес на устните си и се обърнах стресната назад. Той спусна поглед върху устата ми, спря се за части от секундата, после се наведе и ме целуна. В същия момент разбрах какво правеше. Кой би се интересувал от любовници, които се възползват от лошото време?
Целувката беше невероятно нежна. Влажна и топла. Езикът му се плъзна между устните ми и аз ги разтворих, дадох му достъп, разрешение за по-страстна целувка. И той се възползва. Наведе главата си и впи пареща уста в моята. Не бях загубила чувството си за ирония. Това беше първата ни плътска целувка на живо.
Без да се замисля, протегнах ръце към гърдите му, твърди и излъчващи топлина. Силната му ръка се уви около шията ми и ме придърпа към него. Въпреки че действията му не бяха припряни, мускулите му бяха напрегнати, готови за атака, ако се наложеше.
Не се заблуждавах, че това означава нещо повече. Колкото и божествено да беше усещането да съм в прегръдките на Рейес Фароу, да чувствам устните му върху своите, той беше признат за убиец. Освен това беше отчаян. Отчаяните мъже вършеха отчаяни неща.
– Вие май държите нещата под контрол.
Стресната прекъснах целувката, обърнах се и видях възрастен мъж с яркожълт дъждобран, който се хилеше насреща ни.
– Аз бих предпочела задната седалка, но кой ли ме пита.
Обърнах се към лицето, оградено от отвора на прозореца и усетих натиска на острието на врата си, поставено така, че мъжът да не го види. Докато се усмихвах лъчезарно на човека, който направо щеше да се удави, почувствах как нов прилив на болка заля Рейес и ножът ме поряза. Потръпнах, когато ми потече кръв. Той го отдръпна на мига.
– Съжалявам – казах на човека в дъждобрана с потреперващ глас, – просто решихме да се възползваме от бурята.
– Разбирам – рече той с широка усмивка, – но не е зле да отбиете малко по-нататък. Не се знае какво могат да направят другите шофьори в такава буря.
– Благодаря. Така и ще направим.
Той погледна Рейес изучаващо, после се обърна отново към мен.
– Нали всичко е наред?
– О, разбира се – уверих го, а Рейес се отпусна на седалката до мен. Явно се беше усетил, че се е надвесил над мен като беглец от затвора над заложницата си. А може и да си въобразявах. Смъкнал ножа на нивото на гръдния ми кош, той го притисна в якето ми, за да съм наясно, че още е там. Толкова беше предвидлив.
– Всичко е наред – продължих, – благодаря ви много, че проверихте. Не всеки би се осмелил в такава буря – погледнах към буботещото небе.