– Ами какво пък – каза той с добродушна усмивка, – аз съм в магазина отсреща. Видях ви да спирате и реших, че нещо не е наред.
– Нищо подобно – отрекох, като че ли не ме държеше против волята ми осъден престъпник, който освен това беше син на най-злото същество във вселената.
– Радвам се да го чуя. Ако имате нужда от нещо, заповядайте вътре.
– Благодаря ви много.
Закопчах прозореца, а мъжът с дъждобрана закрачи тежко към магазина, като ми помаха. Усмихнах се и също му помахах. Какъв приятен човек.
Веднага щом той се прибра, се обърнах към Рейес. Усещах болката, която го заливаше на горещи вълни и отново трябваше да се съпротивлявам на съчувствието, което заплашваше да наруши раздразнението ми.
Посочих кръвта.
– Какво се случи?
– Ти.
– Аз? – попитах изненадана.
Той свали оръжието и се отпусна още повече на седалката до мен.
– Ти заспа.
Мамка му, истина беше.
– Но какво общо има това с...
– Явно всеки път, когато заспиш, ме привличаш към себе си.
– Значи аз съм виновна? Аз ли го направих?
Той ме погледна с изпълнените си с болка очи.
– Свързан съм. Не мога да идвам при теб, без да ме призовеш.
– Но аз не го правя умишлено. – Внезапно се засрамих. – Чакай, какво общо има това с раняването ти?
– Когато ме призовеш, става като преди. Получавам припадък.
– О.
– Един съвет от мен. Не получавай припадък, когато се опитваш да избегнеш пресата на боклукчийски камион.
– О! О! О, боже. Толкова съ.., чакай, защо пък да се извинявам? Ти си избягал. От затвор със строг режим. В боклукчийски камион?
– Нали ти казах. Иначе нямаше да ме пуснат. – Той облегна главата си назад и затвори очи. Болката, която преминаваше през тялото му, отнемаше силите му. – Да се махаме оттук.
След дълга пауза попитах:
– Защо просто не взе джипа ми?
По лицето му заигра палава усмивка.
– Правя го.
– Без мен вътре.
– За да изтичаш при мъжа с дъждобрана? Без такива.
– Няма да кажа на никого, Рейес. Обещавам. На никого.
Той отвори очи и ги насочи към мен с въздишка. Беше прекрасен. Толкова уязвим.
– Знаеш ли какво щях да направя, ако този човек беше разбрал истината?
Наведох глава, без да отговоря. Май не беше толкова уязвим.
– Не искам да наранявам никого.
– Но ако трябва, ще го направиш.
– Точно така.
Включих двигателя и се спуснах към магистралата.
– Къде отиваме?
– В Албукърки.
Това ме изненада.
– Не в Мексико? Не в Исландия? Какво има в Албукърки? Той отново затвори очи.
– Избавление.
Глава 8
Когато всичко е наред, явно нещо не е наред.
НАДПИС НА ТЕНИСКА
Лекият дъжд замъгляваше въздуха, светлините от фаровете на срещуположно движещите се коли разцъфваха в най различни цветове, подобно на десетки мънички дъги. Дъждът спря, но звездите бяха скрити зад гъсти облаци. Докато пътувахме, Рейес приличаше на заспал. Въпреки това не ми се искаше да рискувам живота си в опит за бягство, независимо от факта, че винаги съм мечтала да изпълня едно от онези претъркулвания от движеща се кола като по филмите. С моя късмет би ме прегазила първата кола на междущатската магистрала. Момент. Хрумна ми нещо. С Куки можехме да станем каскадьорки.
Предприех бърза маневра, най-вече защото режисьорите си падаха по такива неща, и Рейес се раздруса на седалката. Той притисна едната си страна и пое шумно въздух, явно го болеше. Като се имаше предвид количеството кръв, с което беше напоен работният гащеризон, раната не беше малка. Ние оздравявахме бързо, много по-бързо от всеки друг. Надявах се това да е достатъчно да го опазя жив, докато намерех помощ.
Издишах бавно въздуха в дробовете си и не спирах да се чудя как бе възможно да съм толкова изплашена от някого и в същото време толкова загрижена за него. Реалността отново надделя. Бях похитена от избягал затворник. По скалата от едно до сюрреализъм това си бе от порядъка на двуцифрено число.
Оптимистичната ми страна, онази, която виждаше чашата наполовина пълна, беше – доста притеснително – изпълнена с въодушевление. Все пак това не беше случаен избягал затворник. Бе Рейес Фароу, човекът, който ме преследваше в сънищата ми с далеч повече чувственост, отколкото бе законно да се демонстрира публично.
Не бях планирала да вляза в ролята на шофьор на осъден за углавно престъпление със самоделен нож, който ме ръчкаше в ребрата при всяко друсване на пътя. А и вкъщи ме чакаха два филма на ужасите, за да досъсипят нервната ми система.