– Хвани отбивката за Сан Матео.
Стреснах се. Обърнах се към него не по-смела, отколкото преди час.
– Къде отиваме?
– В дома на най-добрия ми приятел. Беше ми съкилийник повече от четири години.
– Амадор Санчес? – попитах с нескрита изненада.
Амадор Санчес беше съученик на Рейес от гимназията и явно е бил единствената му връзка с външния свят, докато самият той също бил осъден за нападение със смъртоносно оръжие и нанасяне на тежка телесна повреда. На всичкото отгоре срещу полицейски служител. Твърде неразумно. Това, което нито аз, нито Нийл Госет можехме да разберем, бе как Амадор и Рейес се бяха озовали в една килия в продължение на четири години. А все пак Нийл беше заместник-директор на затвора. Ако той не знаеше как се е случило така, нямаше как друг да знае. Явно биографията на Рейес не се ограничаваше само до "генерал в ада".
Рейес отвори очи и ме погледна.
– Ти го познаваш?
– Да, срещали сме се. Преди, когато се опитвах да намеря тялото ти. – Не можах да се сдържа и хвърлих поглед към въпросното тяло. Стотици демони го бяха нападнали и едва ли не го бяха разкъсали на парчета, а сега, само две седмици по-късно, беше почти излекуван. Поне от тогавашните наранявания.
Устните му се разтеглиха в усмивка.
– Да разбирам ли, че ти е помогнал?
– Моля те. Явно го държиш с нещо.
Той се засмя тихо.
– Нарича се приятелство.
– Нарича се изнудване и в повечето държави е незаконно. – Погледнах искрящите му очи със златисти и зелени отблясъци. Усмихваше се, а погледът му беше топъл и искрен. Накара ме да се размекна.
Примигнах и се извърнах.
– Колко е часът? – попита той, след като дълго ме гледа.
Погледнах часовника на таблото.
– Почти единайсет.
– Закъсняваме.
– Моля? – изрекох с безцеремонен тон, изпълнен със сарказъм. – Не подозирах, че имаме програма.
Спряхме пред къщата на Санчес, изумителна триетажна сграда с испанска керамична декорация в горната част и витражи на входа. Беше далеч от представата за къща на осъден за нападение. По скоро на някой, присвоил тлъста сума и укриващ данъци.
Може да я беше откраднал.
– Карай към гаража и присветни с фаровете.
Направих каквото поиска, леко изненадана от добре обмисленото му бягство. Вратата на гаража се отвори веднага.
– Влез и изключи двигателя.
Бях срещала Амадор и съпругата му и те бяха доста приятни. И все пак ситуацията щеше да е неловка като попадането на Сузи Дервиш сред момичетата скаути, преди да мине на риталин.
– Май не харесвам този план.
– Дъч.
Обърнах се към него. Очите му бяха някак изцъклени, а лицето пребледняло. Явно беше загубил много кръв. Можех евентуално да го надбягам.
– Няма да допусна да ти се случи нещо – каза той.
– Не си в положение да се правиш на смелия рицар. Просто ме пусни.
По лицето му се изписа съжаление.
– Съжалявам, не мога. – Той се протегна и хвана ръката ми, сякаш се страхуваше, че ще хукна.
В интерес на истината, мислех си за това. Докъде можеше да ме гони при тази си бледност?
– Влез вътре – подкани ме той.
Поех дълбоко дъх, вкарах колата в двойния гараж и изключих двигателя, крайно недоволна от действията си. Вратата се затвори – на практика бях заключена с банда престъпници. Лампата светна и цялото семейство се запъти към нас от страничната врата.
Рейес се изправи с леко трепване и искрено се зарадва на мъжа, който му отвори вратата – Амадор Санчес. Съпругата на Амадор – Бианка, седеше зад него в очакване, гушнала малко момченце и хванала за ръка момиченце. Тя ми помаха през стъклото.
И аз ѝ помахах – очевидно Стокхолмският синдром се задействаше бързо – после погледнах към Амадор, който се наведе и сграбчи Рейес в мечешка прегръдка.
– Ола, приятел – възкликна той и го потупа здраво по гърба.
Рейес стисна зъби, за да не изругае.
– Закъсняхте. – Амадор Санчес беше хубав мъж, малко над трийсетте, с къса черна коса, лешникови очи и типичната за латино културата самоувереност.
– Шофьорът е виновен – изръмжа Рейес, като скърцаше със зъби – опитваше се да избяга.
Амадор ме погледна и ми намигна.
– Разбирам ви, госпожице Дейвидсън. И аз се опитвах да отбягвам компанията му в продължение на четири години.
Рейес се разсмя. Ама вярно се разсмя. Това беше първият път, когато го чувах да се смее истински. Появи се някакво странно чувство на щастие въпреки силния ми душевен смут.