Край. Децата щяха да ни издадат веднага. Беше като да вземеш бонбон от бебе.
А аз седях, заобиколена от купчини прясно изпрани дрехи, с избягал престъпник. Ако полицаят ни откриеше, щях да изглеждам по-скоро като съучастничка, отколкото като заложничка, трепереща в тъмното.
Какво правех, в името на свръхестествения задгробен живот? Това беше моят шанс. Големият ми пробив към свободата. Можех да сложа край на всичко тук и сега.
Хванах дръжката на вратата и веднага една дълга ръка се протегна през рамото ми. Рейес подпря дланта си на вратата и се наведе зад гърба ми.
Усетих дъха му по бузите си, когато заговори.
– Четирийсет и осем часа – прошепна той и топлината на тялото му ме обгърна отвсякъде. – Само толкова ми трябват – добави той.
Вярвах на Рейес и мисълта, че не бе получил справедлив процес си пробиваше път напред в съзнанието ми. Може би заслужаваше да избяга, да живее свободно. Никой всъщност не знаеше какво се бе случило. Смъртта на Ърл Уокър може да бе настъпила след инцидент или по-вероятно Рейес се беше защитавал от това чудовище. Какво означаваше бягството му за мен?
В този момент причината за колебанието ми се изясни, заля ме като ледена вода. Щом бе избягал от затвора, щеше задължително да си отиде. Трябваше да замине за Мексико, Канада или Непал и да се покрие.
Никога вече нямаше да го видя.
Поех дълбоко въздух и издишах бавно. Той чакаше да му отговоря.
– Какво имаш предвид? – попитах, като се престорих, че не знам за какво му е нужно време. Фалшивите документи със сигурност не ставаха бързо. Не беше лесно да намериш подправена лична карта. – Какво можеш да направиш за четирийсет и осем часа?
Той се наведе напред, сякаш не искаше някой друг да чуе.
– Мога да намеря баща си.
Това ме заинтригува. Обърнах се с лице към него възможно най-тихо. Не беше лесно. Той не помръдваше и ме принуди да го погледна в очите.
– Мога да намеря баща ти за петнайсет минути.
Той вдиша изненадано вежди и наклони въпросително глава.
– В гробището "Сънсет" е – посочих с палец зад рамото си – и не вярвам да отиде някъде другаде.
Погледът му премина през лицето ми, ъгълчетата на устата му се повдигаха от лека усмивка.
– Ако баща ми е на гробището – подхвърли той леко заядливо, – отишъл е да посети гроба на леля си Вера. Но това е малко вероятно, тъй като изобщо не я харесваше.
Намръщих се и съжалих, че не бях получила достъп до психологическия му профил.
– Не разбирам.
Той наведе поглед към пода, после затвори очи с въздишка.
– Ърл Уокър е жив – изрече с неохота. След дълго мълчание отвори очи, по лицето му личеше тревога. – Отидох в затвора за убийството на човек, който е жив, Дъч.
Това беше невъзможно. Колкото и да ми се искаше, не можех да се насиля да му повярвам. Тялото бе идентифицирано от патолог. Използвали бяха медицинския му картон, тъй като е било обгоряло. Имало е съвпадение. В протоколите се казваше, че самият Рейес е разпознал пръстена на баща си на намерения пръст на обгорения.
Рейес явно грешеше.., или.., или какво? Да не би да бе полудял?
Явно колебанието ми беше проличало. В знак, че се предава, той наведе глава и отстъпи назад. Да не би да ме пускаше да си отида? Възможно ли беше да е толкова лесно?
После той отново вдигна поглед, мрачната решимост се беше върнала в изражението му и си дадох сметка, че отговорът на всичките ми въпроси е отрицателен. Ако не бе ме убедил вече, че е готов на всякакви крайности, за да постигне каквото иска, следващото му изявление го направи.
– "Малагеня" 5547.
Стоях напълно застинала и слушах думите му, опитвах се да ги възприема. Сърцето в гърдите ми спря, бях изумена, заля ме странно усещане за предателство. Не се случваше всеки ден избягал престъпник да декламира домашния адрес на родителите ми. Всеки нюанс в поведението на Рейес подхранваше увереността ми, че той е заплаха. Взираше се в мен, чакаше ме да осъзная, че не ми дава друг избор, освен да съм съучастник в укриването му.
– Имам достъп далеч зад затворническите стени – поясни, самоуверено наклонил глава настрани.
Представих си татко и топлата му усмивка. Макар да се опитваше да ме принуди да се откажа от работата си, бях готова на всичко за него, включително на помощ и съдействие. Преглътнах горчиви сълзи и изгледах Рейес кръвнишки. Връзката ни беше преминала на друго ниво, изпълнено с презрение и недоверие. Как бях могла да изпитвам такива силни чувства към него?
Дълго стоях, без да кажа нищо, оставих гнева да се разрасне в мен, да пусне корени, да ме ръководи, да втвърди сърцето ми. Каква глупачка бях. Край. Никога повече.