– Наясно ли сме вече? – попита той. Не беше помръднал изобщо. Само стоеше и ме гледаше, сякаш ми даваше време да възприема думите му, да помисля за последствията от всяка постъпка, която бих могла да предприема срещу него.
Аз също го погледнах.
– Ти си гадина.
В усмивката му нямаше и следа от хумор.
– Значи сме наясно един с друг.
Вратата се отвори и аз направих крачка встрани, без да отмествам погледа си. Щом той искаше война, щеше да я получи.
След като Бианка сложи децата да спят, ни поканиха в просторна кухня с марково оборудване и най-страхотния грил за сандвичи, който някога бях виждала. Явно малките бяха чакали да видят чичо си Рейес. Горките деца. Нямаха представа колко асоциални бяха дори собствените им родители.
Амадор затвори всички щори и започна да съблича дрехите на Рейес, а Бианка бързо донесе наличните в аптечката им медицински припаси. Не можах да устоя и погледнах, когато свалиха гащеризона му, а после и затворническата униформа. Той беше напълно гол отдолу и аз се опитах да отклоня поглед, но дори и ранен той приличаше на гръцки бог. Кожата му беше идеално опъната около хълмчетата и вдлъбнатините на мускулите му. Бианка го покри с хавлия от кръста надолу, а Амадор огледа раната.
– Трябва да взема душ – каза Рейес, след като изпи три хапчета от някакво болкоуспокояващо, което Амадор му даде.
Амадор поклати глава.
– Не знам, братче. Ако се инфектира...
– Ще оздравее доста преди това да се случи. Само ми дай кислородната вода – каза той, като посочи към масата – и ще се оправя.
При тези думи аз заобиколих, за да видя по-добре, и сърцето ми се преобърна от гледката. Цялата му лява страна беше направо разкъсана, а през дълбоките отворени рани се виждаха мускулите и костите му. При тези наранявания не беше възможно да няма и едно-две счупени ребра, може би повече. По корема му и нагоре към гръдния кош вече се бяха появили тъмни синини.
– Боже мой – промълвих и посегнах за стол.
– Чарли! – Бианка се втурна да ми помогне – Добре ли си?
– Да – изпъшках, докато си веех пред лицето – Не. – Пак станах и погледнах Рейес, изпълнена с нов гняв. – Защо правиш това? Защо рискуваш живота си?
– Дъч – изрече той предупредително.
– Не, това е лудост. Защо го правиш? Нищо няма да постигнеш.
– Благодаря за доверието.
– Знаеш какво искам да кажа – приближих се, като се стараех да държа очите си приковани към лицето му. – Ще те намерят. Винаги успяват.
– Дъч – каза той, като се протегна и хвана брадичката ми – Имам план.
После се обърна отново към Амадор, преди да успея да кажа нещо.
– И като стана дума за това, ще ми трябват тиксо и белезници.
Амадор се ухили. Бианка въздъхна и по лицето ѝ се изписа блаженство.
Глава 9
Как би постъпил Макгайвър?
НАДПИС НА ТЕНИСКА
– Това наистина ли е нужно? – попитах и подрънках с белезниците.
Враждебността, породена от това, че баща ми е заплашен, поизбледня при създалите се обстоятелства. Рейес ме беше заплашвал и преди, и то неведнъж. Истината бе, че когато бъдеше притиснат до стената, се мяташе като диво животно, докато не получеше каквото иска, но никога не беше наранил мен или някого от близките ми.
В съседната стая имаше полицаи, а той не искаше да го пратят отново в затвора, така че постъпи както винаги – удари ме по слабото място, като знаеше как ще реагирам, уверен бе, че бих сторила всичко за татко. Въпреки че бях наясно с положението, не можех да преглътна факта, че избягал престъпник цитира адреса на родителите ми просто така.
– Или това – каза Рейес и кимна към белезниците, – или ще те вържа и ще те затворя в мазето. И двете ме устройват. – По лицето му пропълзя най-дяволитата усмивка, която бях виждала. Проклет да бъдеше баща му, дяволът.
Бианка донесе още хавлии и чисти дрехи за Рейес и ги остави върху затворения капак на тоалетната. Имаше логика, предвид че бяхме в банята и аз бях заключена с белезници за закачалката за хавлии. Заключена с белезници! Това вече беше прекалено.
Тя се изкиска, повдигна лукаво вежди и затвори вратата след себе си. Това беше заговор.
Преди да пусне водата, Рейес махна хавлията и влезе под душа. Вече не кървеше. С гръб към мен – не че това караше коленете ми да треперят по-малко – той изля кислородната вода върху отворената рана. Чух бълбукането и как той изпусна шумно въздух през зъби, но погледът ми беше като залепен за прекрасната му фигура в гръб. Безупречните му рамене, покрити с плавните линии и острите ръбове на татуировките му, тесният му кръст и възможно най-прекрасният задник, който бях виждала. Краката му бяха силни, създадени за битка. След това погледът ми се върна нагоре към ръцете му с изопнати стоманени мускули и...