– Приключи ли?
Подскочих. Белезниците издрънчаха в метала и аз го погледнах.
– Какво? Само гледах раната ти.
Той се ухили.
– С рентгеновото си зрение?
Наистина не можех да я видя от този ъгъл, но гърбът му посиняваше от лявата страна чак до гръбнака. Това не беше добре.
– Късметлия си, че си жив.
– Така е.
Той се обърна към мен и с воля като на бивш алкохолик, който не се поддава на желанието за питие, задържах погледа си на лицето му.
– Често чувам това напоследък.
Той се наведе, за да остави кафявото шишенце с кислородна вода на тоалетката, допря се до мен и от топлината му бузите и устните ми пламнаха. После завъртя кранчетата на душа, сякаш нищо не се бе случило.
– Да знаеш, че пак ще трябва да сложиш кислородна вода, след като се изкъпеш.
– Да не би да се тревожиш за мен? – попита той, преди да затвори вратата на душкабината.
– Не особено.
Гледах го през релефното стъкло и сякаш изучавах абстрактна картина със съзнанието, че моделът на художника е бил абсолютно идеален. Наложих си да отместя поглед. Той беше заплашил родителите ми. Не трябваше да го забравям. Въпреки това не беше лесно да се сърдиш на ранен гол мъж.
На вратата се почука леко и Бианка надникна през открехнатата врата.
– Хоризонтът чист ли е? – попита тя.
– Да. Доктор Ричард Кимбъл е под душа.
Тя бързо влезе и остави чифт ботуши на пода.
– Поемаш голям риск заради него – казах със спотаен дъх.
Бианка ми се усмихна със съчувствие.
– Той ми даде всичко, Чарли – каза тя с едва ли не молещ за разбиране тон. – Без него нямаше да имам нищо. Освен че щях да бъда сервитьорка или касиерка, която едва преживява, той ми даде Амадор. Съпругът ми нямаше да е жив сега, ако не беше Рейес. Рискувам това, което той ми е дал. Има ли по-сериозно основание от това да поемеш риск? – Тя се усмихна и затвори вратата след себе си.
Усетих аромата на боров шампоан и прехвърлих тежестта си на другия крак, хванах закачалката за хавлии със свободната си ръка, преброих сапуните, въздъхнах притеснено доста силно и отново оставих погледа си да блуждае в най-желаната посока, сякаш притеглян от гравитация. Сапунените мехури течаха по вратата на душкабината и странно, тя ставаше прозрачна. Аз се наведох по-близо. Той не мърдаше. Стоеше, подпрял едната си ръка на стената, а с другата притискаше раните си. Спомних си предишната ни среща, при която изглеждаше едва ли не уязвим.
– Рейес?
Обърна глава към мен, но не можех да различа чертите му.
– Много лесно се поддаваш на заплахите ми – каза той, а гласът му кънтеше между облицованите с плочки стени.
Аз пак се облегнах.
– Да не искаш да кажеш, че не трябва?
– Не. – Той спря водата, отвори вратата, уви се с хавлията, без да се избърше преди това и чак тогава ми обърна внимание. – Това би обезмислило всичко.
– Не те бива много да блъфираш – подметнах и погледнах встрани. – Заплахите ти обикновено не са безсмислени. Но ще го запомня за в бъдеще.
– По-добре недей.
Като си спомних кого беше заплашил, го изгледах с най-страшния поглед, който успях да докарам.
– Дори и да не си бил сериозен, не биваше да заплашваш родителите ми.
– Бях отчаян – каза той и сбърчи вежди.
– Разбирам, че не искаш да те върнат в затвора, но...
Изражението му ме накара да спра. Изглеждаше разочарован.
– Не, Дъч, не беше защото не искам да се върна в затвора. Тъй или иначе нямаше да се върна в затвора.
Примигнах, не разбирах какво казва.
– Знаеш ли какво щеше да стане ако онези полицаи ме бяха открили? Ако Бианка и децата бяха видели.., това? Това, на което съм способен?
Мисълта му ми се изясни.
– Защитавал си тях. Защитавал си полицаите. – Внезапно се почувствах като пълен идиот. Разбира се, че нямаше да се остави да го върнат. По-скоро би умрял или ужасно би осакатил някого. А аз стоях в мокрото помещение и мислех само за себе си. Как би се отразило на децата, дори ако просто видеха как отвеждат Рейес с белезници? Той не ме нарани. Никога не ме е наранявал. Буквално беше спасил живота ми няколко пъти, а аз му се отплащах отново и отново със съмнения и недоверие.
И все пак, той беше опрял нож в гърлото ми.
– Не исках да викаш – каза той и се приближи. От лицето му се стичаше вода, косата висеше на мокри кичури над челото му. Гледаше ме, както хищник гледа плячката си, без да мига, а миглите му бяха натежали от капчици. Протегна дългата си ръка и я опря над главата ми.