– Да се надяваме. Вероятно помощта му ще ми е нужна – отвърна Рейес.
Амадор отново погледна часовника си.
– Минута и трийсет.
Рейес се ухили.
– На твое място щях да съм хукнал вече.
Амадор тръгна по обратния път.
– Какво става? – попитах.
Рейес се качи в пикапа, но аз успях да видя гримасата, която той се опита да прикрие. Не се беше възстановил сто процента, но ги наближаваше.
– Отклоняване на вниманието – поясни той, когато се качих.
След минута в кроткия квартал започнаха да вият полицейски сирени заради две тунинговани коли, които се състезаваха по странична улица.
– Това е знакът за нас – каза Рейес. Запали двигателя и подкара към магистралата, а наоколо нямаше и следа от полиция.
– Кой кара другата кола?
Той се усмихна.
– Братовчедът на Амадор, който му дължи около един милион долара. Не се тревожи. Ще се измъкнат. Амадор има план.
– Вас много ви бива в плановете. Ти откога не си шофирал? – поинтересувах се, след като се замислих колко време беше прекарал в затвора.
– Притесняваш ли се? – попита той.
Не можеше ли просто да отговори на въпроса?
– По-потаен си и от агент от тайните служби.
Стигнахме до долнопробен хотел в южната бойна зона и влязохме във фоайето, хванати за ръце. Рейес не ме пусна сама вътре. Нямаше ми доверие. Това ме комплексираше. Или по-скоро щеше да ме комплексира, ако ми пукаше.
– Това място е опасно за здравето – отбелязах. – Тук ли искаш да отседнеш?
Той се ухили и изчака да платя на служителката, жена на средна възраст, която имаше вид на чест посетител на бинго залите.
– Чудесно.
Платих, взехме чантите и се запътихме към стая 201.
– Този път ти може да вземеш душ, ако желаеш – предложи Рейес с палава усмивка, докато опипваше разни тръби и контакти и най-сетне се настани на ръба на леглото.
– Чиста съм, благодаря.
Той сви рамене.
– Беше просто хрумване.
Внезапно той вдигна матрака и пружините отдолу, оголи рамката на леглото и ме повика с жест.
– Не мога да те оставя да избягаш в най-неочаквания момент.
– Сериозно? Виж сега... – подхванах аз, а той ме накара да седна, изви ръцете ми зад гърба и ги заключи с белезниците за проклетата рамка. – Да приемем, че Ърл Уокър е още жив.
– Ама вярно ли искаш?
Въздъхнах, за да покажа раздразнението си и се размърдах, за да се наместя по-удобно.
– Аз съм детектив. Мога да го потърся. Освен това си върша работата много по-добре, когато избягал престъпник не ме заключва с белезници за всеки метален предмет наоколо.
Той замълча и ме погледна.
– Значи казваш, че работиш по-добре, когато не съм наблизо?
– Да. – Вече започваше да ми убива тук-там в тази изкривена поза.
Той се наведе към мен и пошепна в ухото ми:
– Разчитам на това.
– Чакай, ще ме пуснеш ли?
– Разбира се. Как иначе ще откриеш Ърл Уокър?
– Защо тогава ме заключи за това легло?
По лицето му се плъзна хитра усмивка.
– Защото имам нужда от преднина. – Преди да успея да кажа нещо, той вдигна къс хартия срещу лицето ми. – Това са имената на тези, за които се знае, че последни са виждали Ърл Уокър.
Наведох глава и прочетох.
– Имал е само трима приятели?
– Не беше особено популярен. Сигурен съм, че един от тези тримата знае къде е той.
Рейес седна до мен, а тъмните му очи блестяха дори на тази слаба светлина и пак ме връхлетя мисълта, че стоя до Рейес Фароу, мъжът, който ме беше запленил преди повече от десет години, свръхестествено същество, което излъчваше чувственост, така както другите хора излъчваха несигурност. Той мушна листчето в джоба си и сложи ръка на бедрото ми.
– Рейес, махни ми белезниците.
Той прехапа устна и се извърна.
– Не отговарям за действията си, ако го направя.
– Няма да те държа отговорен.
– Но те ще пристигнат всеки момент – каза той със съжаление.
– Какво? – попитах изненадана. – Кой?
Той се изправи и започна да рови в чантата, а после пак коленичи до мен.
– Сигурно ще съм звездата на новините в десет. Служителката ме разпозна и най-вероятно се е обадила в полицията в мига, в който се отдалечихме.
Зяпнах с уста.
– Защо не ми каза?
– Защото трябва да изглежда достоверно.
– Не мога да повярвам, че не се досетих. – Сега разбрах защо му трябваше ролката с тиксо. – Чакай – казах, докато я размотаваше. – Как изпрати съобщение от телефона на сестра ми?
– Не съм – каза той с усмивка и преди да успея да кажа нещо, част от лицето ми беше покрита с тиксо.
Рейес взе раницата, хвана брадичката ми и лепна една целувка право върху тиксото. Когато приключи – а аз бях останала без дъх, – ме погледна извинително.